„Нищо не може да се направи, уви. Освен малко чай може би… Имам една особено гадна билкова смес, която ще го накара да забрави за главоболието. А ако има някой на света, който ще ми е благодарен, това е Техол Бедикт от Ледерас.“
„Но първо да взема да го извадя от тази гробница.“
Из тронната зала на Вечния дом лежаха тела. Едно от тях, по средата на залата пред подиума, с лице към окървавените плочи, все още караше Пернатата вещица да затаява дъх и сърцето й да тупти силно в гърдите. Страх или възбуда — не знаеше кое от двете, навярно и двете. Крал Езгара Дисканар, захвърлен от трона, на който сега седеше Рулад Сенгар от Тайст Едур. Мракът в очите на императора сякаш беше неизмерим.
Болка беше имало в тази зала — тя долавяше горчивата й диря, затаила се във въздуха. И Рулад беше най-големият й извор. Предателства, повече предателства, отколкото един смъртен можеше да понесе. Тя знаеше тази истина, знаеше я в сърцето си.
Пред императора стояха Томад и Урут, от двете страни на треперещия, сринал се на пода Ханан Мосаг — той бе платил висока цена за своя ден на триумф. Като че ли чакаше нещо, изпълнен с ужас, свел очи към пода. Но Рулад като че ли се задоволяваше само с пренебрежението си към магьосника. Засега бе готов да прости горчивия му триумф.
Но къде беше Феар Сенгар? И Трул? Пернатата вещица бе помогнала на Урут да се погрижат за Бинадас — той беше в несвяст и щеше да си остане така, докато не стане изцеряването. Но освен родителите на Рулад единствените други присъстващи бяха побратимите на императора Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит. Бун ги нямаше, както и бойния главатар на джхеките Б’нага.
Двама ледерии бяха останали — освен осакатените кралица Джанал и принц Квилас. Канцлерът Трайбан Гнол вече бе коленичил пред Рулад и бе заявил готовността си за вечна служба. Другият ледериец непрекъснато привличаше погледа на Пернатата вещица. Консортът на кралицата Турудал Бризад наглед бе почти безразличен към всичко, на което бе свидетел тук, във Вечния дом.
И беше красив. Удивително красив.
На няколко пъти тя беше срещнала погледа му и бе видяла в очите му — макар и в другия край на залата — някакъв жаден интерес, от който я полазваха тръпки.
Стоеше на стъпка зад новата си господарка Урут, нащрек, докато воинските главатари влизаха и излизаха с маловажните си донесения. Тук имало бой, там боят свършил, пристаните били осигурени. Първите пратеници от протекторатите вече чакаха нетърпеливо за аудиенция в разрушения коридор зад входа.
Империята беше родена.
И тя беше свидетелка на това. Повече от свидетелка. Един нож, тикнат в ръцете на Майен, а после беше дошла вестта, че са я намерили. Мъртва. Пернатата вещица нямаше вече да трепери от страх пред гнева й. Курвата беше мъртва.
Първата заповед на Рулад беше да се започне издирване. На Удинаас. Побратимите му бяха получили по един отряд воини всеки и изпратени да намерят роба. Знаеше, че търсенето ще е безпощадно и че накрая Удинаас ще бъде заловен. И принуден да си плати за измяната.
Не знаеше какво да мисли за това. Но веднъж мисълта я беше пронизала — само веднъж и потисната набързо надежда и трескава молитва към Блудния Удинаас да се спаси. Никога да не го намерят. Поне един ледериец да можеше да се опълчи на този император, да го надвие. И с това отново да разбие сърцето на Рулад.
„Светът беше затаил дъх… и вече диша отново. Както винаги, с равномерния ритъм на приливите.“
Ден, в който бе завладяно едно кралство, и ден, в който завладяното започваше неизбежното унищожение на завоевателите.
Защото такъв бе ритъмът точно на тези приливи. Сега, с идването на нощта, когато сенките се удължаваха и онова, което оставаше от света, се отдръпваше.
„Защото тъкмо в това вярват Тайст Едур, нали? До полунощ всичко се отдръпва, безмълвно и неподвижно. В очакване на последния прилив.“
Рулад Сенгар седеше на трона, покрит със златото на Ледер, и гаснещата светлина проблясваше в навъсените му очи. Затъмняваше петната по меча, който държеше в десницата си — бе опрял върха в подиума.
И Пернатата вещица видя, след като сведе отново очи към пода, както беше длъжна, видя до основата на подиума един отрязан пръст. Малък, като на дете. Зяпна го удивена, изпълнена с внезапна жажда. Да го има. Та нали сила се криеше в такива неща. Сила, която една вещица можеше да използва.
Стига онзи, чийто беше този пръст, да е важна особа.
„Е, това ще го разбера много скоро.“
Здрачът загръщаше тронната зала. Някой трябваше да запали светилниците. И то скоро.
Не беше напускала стаята. Нямаше причина да го прави. Беше седяла неподвижно, с празна душа, изтръпнала за шума на битките, за вълчия вой, за далечните писъци из града. И от време на време си казваше, че чака. Та нали краят на една нощ раждаше друга.
Животът, любовта, самото естество на съществуванието беше белязано с такива неща. Прекъсването на пътища, умореното тромаво тътрене все напред. Кръвта се съсирваше. Превръщаше се в прах. Труповете на крале биваха полагани в гробници, за да бъдат забравени. Гробове се изкопаваха за паднали войници, огромни ями, като зейнали в земята уста, зейнали от глад, и телата падаха в тях, като вдишваха за сетен път по облаче сива прах. Оцелели скърбяха до време, гледаха празните стаи и легла, пръснатите вещи, които вече не бяха ничие притежание, и се чудеха какво предстои, какво наново ще бъде изписано на измитата и почистена плоча. Чудеха се как да продължат да живеят.
Кралства и империи, войни и каузи — до гуша й беше дошло от тях.
Искаше да се махне. Далече, толкова далече, че нищо от предишния й живот вече да няма никакво значение. Никакви спомени, които да тласкат стъпките й в тази или онази посока.
Корло я беше предупредил. Да не изпада в цикъла на плача. Затова седеше с пресъхнали очи и бе оставила града да плаче сам за себе си. Приключила беше с тези неща.
На вратата се почука.
Серен Педак вдигна очи към коридора и сърцето й подскочи.
Тежък звук, който се повтори. Настойчиво.
Аквиторът стана от стола си, олюля се от игличките в изтръпналите си крака — дълго не беше помръдвала, — после тръгна колебливо напред.
Здрачът беше дошъл. Не беше забелязала. „Някой е решил. Някой е сложил край на този ден. Защо?“
Нелепи мисли, нахлули в ума й сякаш някъде отвън, с тон на смътна ирония, провлечени като тайна шега.
Вече беше до вратата. Потръпна, щом чукането се повтори точно срещу лицето й.
Отвори.
Пред нея стояха Трул и Феар Сенгар.
Трул не можеше да го разбере, но като че ли нещо бе насочвало стъпките му — по тази уличка, по онази улица, през целия огромен град — с безпогрешна точност, докато накрая не видя брат си в сумрака. Крачеше уверено по някакъв тесен мост над главния канал. Обърна се изненадан от дрезгавия вик на Трул. И го изчака.
— Рулад възкръсна.
Феар извърна глава и примижа. Сенките се трупаха в привидно неподвижната вода на канала.
— От твоята ръка ли, Трул?
— Не… В това се провалих. Нещо друго. Демон някакъв. Дойде за Защитника — не знам защо, но отнесе тялото му. И уби Рулад — било милост, така каза. — Трул смръщи чело. — Дарът на невежия. Феар…
— Не. Няма да се върна.
Трул го зяпна.
