други времена, когато бе долавял някаква тъмнина в очите й и това го караше да се чуди на криволиците на ума й — неща, каквито един мъж не може да знае, не може никога да разбере. Онези страховити загадки, които те примамват в капана на любовта, будят възхитата ти, а понякога те оставят разтреперан от ужас.
Всичко това вече го нямаше на лицето й. Само покой. Заспала, като детето в нея. Тук, на улицата.
Феар коленичи до нея. Пръстите му се затвориха около роговата дръжка на рибарския нож и той го издърпа от гърдите й. Огледа го. Робско сечиво. С малък знак, врязан малко под дръжката. Позна го.
Ножът на Удинаас.
Негов дар ли беше това? Той ли я беше дарил с вечен покой? Или само още един акт на мъст срещу семейството, което го бе притежавало? Което му бе отнело свободата? „Той изостави Рулад. Като мен. Нямам право да го мразя. Но… това тук?“
Стана и затъкна ножа в колана си.
Майен беше мъртва. Детето, което щеше да обича, бе мъртво. Сила някаква имаше тук, сила, жадна да му отнеме всичко.
А не знаеше какво да направи.
Несекващ и несекващ плач от оплисканата в кръв купчина плът на пода на тронната зала. Паднал на колене на десетина крачки от нея, Трул беше запушил уши и искаше това да спре, да го спре някой. Този миг… беше заклещен дълбоко в себе си. Нямаше да свърши. Вечен хор от жалки ридания, който пронизваше черепа му.
Ханан Мосаг се затътри към трона, така изгърбен и изтерзан, че едва можеше да измине една-две педи, преди болката в тялото да го принуди да спре.
От ледериите беше останал само един. Появата му беше загадка, но ето, че стоеше там, до отсрещната стена, с ведро и в същото време — зорко взряно в сцената лице. Младо, красиво и някак… изнежено. Не беше войник. Не казваше нищо — като че ли бе доволен само от това да наблюдава.
Къде бяха отишли другите Едур? Трул не можеше да разбере. Бяха оставили Бинадас в другия край на коридора, в несвяст, но жив. Извърна глава натам, видя отново кралицата и принца до входа. Принцът като че ли беше издъхнал, или заспал. Кралицата гледаше измъченото тътрене на Ханан Мосаг към подиума с влажна озъбена усмивка.
„Трябва да намеря татко. Той ще знае какво да направи… не, тук няма нищо за правене, нали? Просто както си е… нищо за правене.“ Нищичко, и точно в това беше големият ужас.
— Моля те… Трул…
Трул поклати глава, мъчеше се да не чува.
— Исках само… теб, и Феар, и Бинадас. Исках да ме… включите. Да не съм вече дете, нали? Само това, Трул.
Ханан Мосаг се изсмя.
— Уважение, Трул. Само това е искал. Откъде дойде тогава това? Меч? Цяло имане от златни монети, прогорени в кожата ти? Титла? Това противно, нагло „ние“, което използваш? А това, че отне жената на брат си?
— Млъкни — каза Трул.
— Не говори така на своя крал, Трул Сенгар. Ще ти струва… скъпо.
— Да се разтреперя от заплахите ти ли, магьоснико?
В залата отекваше и най-тихият шепот. Ледериецът до стената бавно извърна глава и се вторачи към входа. Изведнъж се намръщи.
После Трул чу стъпки. Тежки и тътрещи се. Дрънчене на желязо и нещо като течаща вода.
Ханан Мосаг се извърна натам.
— Какво? Какво идва? Трул — намери оръжие, бързо!
Трул не помръдна.
Рулад зарида отново, безразличен към всичко друго.
Тътнещите стъпки се приближиха.
След миг на входа се появи привидение. От облечените му в стоманени ръкавици ръце капеше кръв. Бе високо почти колкото Тартенал и покрито с черни зацапани железни плочи, съединени със зеленясали нитове. Огромен шлем с решетки пред очите скриваше лицето му, решетката се спускаше по раменете и над скритата челюст. Туловището беше увенчано с шипове на лактите, коленете и глезените. В едната си ръка носеше меч от ледерийска стомана, от който капеше кръв.
— Какво е това, Трул? — изсъска Рулад. — Какво е това?!
Чудовищното създание спря на прага. Огледа се и главата му изпука, очите му сякаш се спряха на тялото на Кралския защитник. После продължи да крачи напред, като оставяше диря от кръв.
— Трул! — изпищя Рулад.
Съществото спря, погледна надолу към проснатия на пода император. След малко изпод шлема избоботи гробовен глас:
— Ти си смъртно ранен.
Разтреперан, Рулад се изсмя, почти истерично.
— Ранен? О, да. Накълцан на парчета!
— Ще живееш.
Ханан Мосаг изръмжа:
— Махни се, демон. За да не те прогоня аз.
— Може да опиташ — отвърна създанието. И тръгна отново. И спря пред тялото на Защитника. — Не виждам рани, но лежи мъртъв. Този доблестен смъртен.
— Отрова — каза ледериецът до отсрещната стена.
Съществото го изгледа.
— Познавам те. Зная всичките ти имена.
— Предполагам, Страж — отвърна мъжът.
— Отрова. Ти ли го… подбутна натам?
— В облика ми е. — Мъжът сви рамене. — Привлича ме… горчивината. Ти ми кажи, твоят бог знае ли, че си тук?
— Ще поговоря скоро с него. Няколко остри думи няма да са излишни.
Мъжът се изсмя, скръстил ръце и облегнат на стената.
— Не се и съмнявам.
Стражът отново погледна Защитника.
— Той държеше имената. На всички, които бяха почти забравени. Това… това е голяма загуба.
— Не са — отвърна ледериецът. — Имената не са изгубени. Още не. Но ще бъдат… Скоро.
— Трябва ми… някой, тогава.
— И ще го намериш.
Стражът погледна отново ледериеца.
— Ти… подбутваш ли ме?
Мъжът отново сви рамене.
Стражът се пресегна, стисна здраво колана на Защитника, после го повдигна от пода и го метна на лявото си рамо. Завъртя се, застанал сред локвата кръв.
И погледна Рулад Сенгар.
— Не показват милост приятелите ти.
— Нима? — Смехът на Рулад се задави. — Започвам да гледам на нея… другояче…
— Аз познах милостта — каза Стражът и замахна с меча.
И посече Рулад през гърба, преряза гръбнака.
Трул Сенгар се олюля и зяпна невярващо…
… а ледериецът прошепна:
— И… още веднъж.
Стражът закрачи към изхода, глух за яростния рев на Ханан Мосаг.
Трул залитна напред, мина покрай застиналото тяло на брат си, спря пред магьосника, вкопчи ръка в
