халата му и го вдигна.
— Тронът ли? — изхриптя пред лицето му. — Току-що го изгуби, кучи сине. — Хвърли го на пода. — Трябва да намеря Феар. Кажи му — обърна се Трул през рамо на излизане. — Кажи му, Мосаг, че излязох да намеря Феар. Пращам тук другите…
Рулад зад него се сгърчи и изкрещя.
„Така да бъде.“
Вайвалът изпълзя и се надигна от гробната могила задъхан. От туловището му капеше кървава тиня. Миг след него се появи и призракът, повлякъл изпаднал в несвяст ледериец.
Шурк Елале се надигна, както се беше свила до Ублала, за да го гали по челото и да се чуди на глупавата му усмивка, сложи ръце на кръста си и огледа сцената. Пет проснати трупа, изтръгнати дървета, воня на гниеща пръст. Двама от наемниците й — до отсрещната стена на кулата Азат; магът се грижеше за раните на Вречения. „Вречен. Що за титла е това, впрочем?“
До портата бяха Кетъл и високият бледокож воин с два ледерийски меча.
Впечатляващо гол, отбеляза си тя, докато ги приближаваше, и се обърна към него:
— Ако не греша, вие сте от същата кръв като Тайст Едур.
Той я погледна и се намръщи.
— Не. Аз съм Тайст Андий.
— Щом казваш. Е, след като свърши с тези… неща, предполагам, че уговорките ти с Азата приключиха.
Той погледна към порутената кула със странните си червени очи.
— Никога не сме били… приятели. — Лека усмивка. — Но тя е мъртва. Не съм обвързан да служа на никого освен на себе си. — Изгледа я отново. — И има неща, които трябва да свърша… сам.
— Мога ли да дойда с тебе? — проговори Кетъл.
— За мен ще е удоволствие, дете — отвърна воинът.
Шурк Елале присви очи.
— Дал си обещание, нали? На кулата. И макар да е мъртва, обещанието трябва да се зачете.
— Тя ще е в безопасност, докато е с мен — отвърна воинът.
Шурк отново се огледа.
— Този град вече се управлява от Тайст Едур. Няма ли да погледнат с лошо око на теб?
— В компанията на Вайвал, призрак и припаднал роб, когото той държи да влачи със себе си, предполагам, че да.
— Тогава ще е най-добре да напуснеш Ледерас, без да те забележат.
— Съгласен. Имаш ли предложение?
— Още не.
— Аз имам…
Обърнаха се. Вреченият и магът бавно се приближаваха — магът крепеше ранения. Обадил се беше Лоста.
— Ти вече работиш за мен — каза Шурк Елале. — Самоволни действия не са позволени.
Той се ухили.
— Да де. Имах предвид, че ще им трябва придружител. Някой, който познава всички тайни изходи в този град. Най-малкото, което мога да направя, след като този Тайст Андий ми спаси живота.
— Неисканите предложения не са от полза за добрите служебни отношения — заяви Шурк Елале.
— Моите извинения, мадам. Няма повече, обещавам.
— Смяташ, че съм дребнава, нали?
— Не, разбира се. В края на краищата немрящите никога не са дребнави.
Тя скръсти ръце.
— Тъй ли? Я виж оная яма там?! В нея се крие един немрящ — Харлест. Иска да уплаши някого с ноктите и зъбите си.
Всички се обърнаха към ямата сред двора. От нея се носеше тихичко пеене.
— Топките на Гуглата — изруга под нос Лоста. — Кога отплаваме?
Шурк Елале сви рамене.
— Веднага щом ни разрешат. А кой е Гуглата?
Белокожият воин отвърна разсеяно:
— Богът на смъртта. И да, има топки.
Всички го зяпнаха, но той само сви рамене.
— Не ме карай да се смея — изсумтя Шурк.
А Кетъл посочи с пръстче.
— Това ми харесва. На челото ти, мамо. Харесва ми.
— И хайде да си го оставим там, а? — За щастие никой не схвана значението на думите й.
Воинът се извърна към Лоста.
— Предложения значи?
Вреченият кимна.
Техол Бедикт спеше върху саркофага. Бъг го гледаше умислено. Чу стъпки зад себе си и бавно се извърна. Стражът изникна от водната стена при устието на тунела.
Носеше на рамото си труп. Спря и изгледа мълчаливо стария слуга.
Тук, в тази гробница, подсушена от водата, в това място, където волята на един Древен бог я задържаше, Стражът не кървеше.
Бъг разпозна ледериеца на рамото на Стража и въздъхна.
— О, той ще скърби за това.
— Според Блудния имената все още са живи в него — рече създанието.
— Имената ли? А, да. Разбира се.
— Ти ни изостави, Маел.
— Знам. Съжалявам.
Стражът пристъпи покрай него и спря до саркофага. Покритата с шлема глава се кривна, докато оглеждаше Техол Бедикт.
— Този е със същата кръв.
— Брат му е, да.
— Значи ще носи спомена за имената.
Възразяваш ли? Бъг поклати глава.
— Как бих могъл?
— Вярно е. Не можеш. Загуби това право.
Слугата не отвърна. Загледа мълчаливо как Стражът хвана едната ръка на Брис и я положи на челото на Техол. Миг — и вече беше станало. Привидението отстъпи и се запъти към водната стена.
— Почакай, моля те — каза Бъг.
То спря и погледна през рамо.
— Къде ще го отнесеш?
— В дълбокото. Къде другаде, Древни?
Бъг се намръщи.
— Там, където…
— Да. Ще има вече двама Стражи. Сега и завинаги.
— Мислиш ли, че тази вечна служба ще му хареса?
Привидението пак кривна глава.
— Не знам. На мен харесва ли ми?
И с този увиснал в затаения въздух двусмислен въпрос, Стражът понесе тялото на Брис Бедикт навътре през водата.
След сякаш безкрайна пауза Бъг отново погледна Техол. Знаеше, че приятелят му ще се събуди с ужасно главоболие.
