— Траурът е започнал.
Трул се сепна, обърна се и видя Феар — бе дошъл нечуто.
— Какво? О, да. Какво се реши?
— Нищо. — Брат му се доближи до огнището и навъсено загледа пламъчетата. — Кралят-магьосник обявява усилията ни за провал. Нещо повече, смята, че сме го предали. Гледа да прикрие това подозрение, но го виждам.
Трул помълча, после каза:
— Чудя се кога започна това предателство. И с кого.
— Ти от самото начало се съмняваше в този „дар“.
— Сега се съмнявам още повече. Меч, който един мъртъв воин не пуска. Що за оръжие е това, Феар? Що за магия бушува в него? — Обърна се към брат си. — Огледа ли го хубаво този меч? О, изработката е добра, но в желязото има… жилки. От някакъв друг метал, устояли са при коването. Всеки чирак на ковач на мечове може да ти каже, че ще се прекърши при първия удар.
— Вложената магия несъмнено ще предотврати това — отвърна Феар.
Трул въздъхна.
— Значи подготвят тялото на Рулад.
— Да. Магьосникът-крал е поканил родителите ни насаме в дома си. На всички други е забранено да влизат. Ще има… преговори.
— Отрязването на ръцете на най-младия им син в замяна на… какво?
— Не знам. Решението ще се оповести, разбира се. Междувременно двамата с теб сме оставени да се оправяме сами.
— Бинадас къде е?
Феар вдигна рамене.
— При знахарите. Ще го видим чак след няколко дни. Маговете трудно се поддават на цяр, особено когато е счупена кост. Арапаят, който го прегледа, каза, че имал над двайсет потрошени парчета на бедрото. Всички трябва да се наместят и да се слепят. Да се зашият мускулите и жилите, да се спре кръвта и да се махне мъртва кръв.
Трул отиде до пейката до стената, седна и стисна главата си с ръце. Цялото това пътуване вече изглеждаше нереално — освен раните и жестокото доказателство на един увит в кожа и лед труп, подготвян сега за погребение.
Джхеките се бяха оказали соултейкън. Не го беше осъзнал. Онези вълци…
Да си соултейкън беше дар, присъщ на Бащата Сянка и ближните му. Присъщ беше на небесата, на същества с неизмерима сила. Това, че онези невежи варвари можеха да притежават дар с такава изумителна, свята сила, изглеждаше безсмислено.
Соултейкън. Сега това изглеждаше… нечестиво. Оръжие, толкова дивашко и просто, като нащърбена бойна брадва. Не можеше да разбере как е възможно.
— Тежко изпитание ни чака, брате.
Трул примига и вдигна очи към Феар.
— Ти също го усещаш. Предстои нещо, нали?
— Не съм свикнал с това… това чувство. На безпомощност. На… непонятност.
Феар се потърка по лицето, сякаш искаше да пробуди и извлече подходящите думи — от мускул, от кръв и от кост. Сякаш всичко, което се таеше у него, се бореше, безпомощно и отчаяно, да намери глас, който другите да могат да чуят.
Състрадание жегна Трул и той сведе очи, за да не гледа притеснения си брат.
— Същото е и с мен — каза, макар това да не беше съвсем вярно. Свикнал беше с безпомощността — човек се научава да се примирява с някои чувства. Не притежаваше ни една от естествените физически дарби на Феар, не притежаваше лекотата му. Единствената му, същинска дарба бе в упоритата му наблюдателност, окована от мрачно въображение. — Трябва да поспим — добави той. — Умората приляга зле на времена като тези. Все едно, нищо няма да бъде оповестено без нас.
— Съвсем вярно, братко. — Феар се поколеба, после протегна ръка и я отпусна на рамото на Трул. — Бих искал винаги да си до мен, макар и само за да не ме оставиш да залитна. — Ръката се отдръпна и Феар тръгна към стаите за спане в дъното на дългия дом.
Трул зяпна след него, стъписан от признанието, почти невярващ. „Казах му думи за утеха, но не стори ли и той току-що същото за мен?“
Терадас му беше казал, че непрекъснато чували звуците от битка — врязвали се през воя на вятъра и снежната виелица. Чували зверски писъци, изпълнени с болка, вълчи вой, изпълнен със смъртно отчаяние. Чули бяха как е отклонил джхеките от пътя им. Чували го бяха, докато разстоянието не ги лишило от възможността да разберат какво го е сполетяло. А след това бяха зачакали да дойде врагът… който така и не дошъл.
Трул вече беше забравил за повечето от тези сблъсъци, множеството, сливащо се в едно, безреден и неотприщен от времето кошмар, увит в снежна пелена, изпъвана и разкъсвана от кръжащия вятър, увиващ я още по-плътно. Стегнато на възел и отнесено, сякаш откъснато, несвързано със света. „Нима така се съхраняват най-ужасните мигове от миналото? Нима това изтерзано от болка разделяне сполетява всекиго от нас — нас… живите?“ Гробището на самия ум, пътеката, лъкатушеща между купчините пръст, скрили тежките камъни и мрачните кухини с оцапаните от кръв стени и опърлените от огън надгробни плочи — запустяло възкресение под сиво небе. Веднъж извървяна, тази пътека не можеше да се извърви никога вече. Човек можеше само да погледне през рамо и да познае ужаса и необятността, и безредното трупане на още и още могили. Още и още.
Стана и закрета към постелята си. Угнетен от мисълта за онези, които тачеха Едур, онези, що бяха живели преди десетки и десетки хиляди години, и от безкрайния ужас на всичко зад тях, безкрайния път от дела и покаяния, костите и животите, вече станали на прах под ръждясали останки от метал — нищо друго, защото бремето, което животът можеше да понесе, бе ограничено, защото животът можеше само да крета напред и все напред, без това кретане да носи нещо повече от вдигнал се след стъпките му прах.
Обзет от скръб, вгорчена от отчаяние, Трул се смъкна върху тънката постеля, легна по гръб и затвори очи.
Което само развихри въображението му в образ след образ — образи, хлипащи за живот с безмълвен, но неутешим плач, изпълнил главата му.
Залитна пред напора им и като воин, олюлял се замаян пред неизбежния удар, пропадна в собствения си ум и потъна в забвението.
Като златно корито в планински поток, пред очите му заплува замъглен блясък. Удинаас се отпусна, едва сега усетил оловната тежест на уморените си мускули, изпънали се като вериги по костите му. Воня на изгоряла плът бе задръстила дробовете му, полепнала бе в гърдите му и просмукваше в жилите му блудкавата си отрова.
Взря се в облепения със злато гръб на Рулад Сенгар. Тялото бе охладило восъчното покритие и с всеки миг ставаше все по-тъмно.
„Богатството принадлежи на мъртвите, или така поне трябва да е за мен, недостижимо за мен.“ Замисли се над това хрумване и как се беше промъкнало през размътения му ум. Дълг и бедност. Границите, предопределящи живота на мнозина. Само една нищожна част от населението на Ледер познаваше богатството и можеше да тъне в разкош. Техният свят бе различен — незрим рай, обграден от интереси и грижи, неведоми за всички други.
Удинаас се намръщи, обзет от любопитство към собствените си чувства. Тук нямаше завист. Само тъга, усет за всичко онова, което бе извън обсега му и завинаги щеше да си остане така. По някакъв странен начин богатите ледерии му бяха станали също толкова чужди, колкото и Едур. Откъснат беше от тях и тази откъснатост бе толкова рязка и абсолютна, колкото и другата, лежаща сега пред очите му — собствената му изтощена същност и облеченият в злато труп пред него. Живото и мъртвото, мудните движения на тялото му и съвършената неподвижност на Рулад Сенгар.
Подготви се за последната си задача. Восъкът се беше втвърдил достатъчно, за да може тялото да се обърне. Когато дойдеха, родителите на Рулад щяха да очакват да заварят мъртвия си син лежащ по гръб,
