Аквитора да го придружи. Щом тръгнаха към ковачниците, с тях затътриха крака и трима нереки, всеки понесъл тежък железен слитък.
След пира в дома на краля-магьосник беше завалял проливен дъжд. Водата се стичаше на мръсни вади по каменните улици. Ръждиви облаци бяха надвиснали ниско над ковачниците, покрили с мазни сажди стените от камък и дърво. Роби, загърнати в дебели наметала против дъжд, щъкаха по тесните пътечки.
Серен поведе Бурук и слугите му към една масивна каменна постройка с високи и тесни като амбразури прозорци и с вход на три стъпки над каменната алея, обрамчен от колони от черно дърво, резбовано тъй, че да наподобява кован бронз, чак до вдлъбнатините и нитовете. Вратата също беше от черно дърво, инкрустирано със сребро и черно желязо, на архаични фигури — Серен подозираше, че са магически прегради. Обърна се към Бурук:
— Трябва първо да вляза сама…
Вратата изведнъж се отвори широко и тя се стресна. Отвътре излетяха трима едури и я подминаха. Тя зяпна след тях, удивена от напрегнатите им физиономии. Сърцето й се сви от страх.
— Върни нереките. Станало е нещо.
Търговецът не възрази. Махна с ръка и тримата нереки забързаха обратно.
Вместо да влязат в сградата на гилдията, Серен и Бурук тръгнаха по централната улица. Все повече едури излизаха от къщите или от страничните улички от двете страни на подстъпа към благородническия квартал. Всички мълчаха.
— Какво става, Аквитор?
Тя само поклати глава, спря и каза:
— Тук е добре.
Имаха добра видимост към улицата, на двеста или повече крачки. В далечината се бе появила процесия. Серен преброи петима воини Едур — единият накуцваше и се подпираше на тояга. Други двама теглеха по хлъзгавите каменни плочи две шейни. Четвърти крачеше малко пред останалите.
— Това не е ли Бинадас Сенгар? — попита Бурук. — Онзи с тоягата.
Серен кимна. Изглеждаше болнав, изтощен от многото пластове магически цяр. Воинът, който крачеше най-отпред, явно беше роднина на Бинадас, може би брат. Това значи трябваше да е групата, пратена някъде от Ханан Мосаг.
И ето че видя стегнато с ремъци на една от шейните увито в кожи тяло — кожи, а под тях явно късове лед, защото от двете страни капеха ручейчета. Повече от зловеща сцена. Това бе труп — с нищо не можеше да се сбърка.
— Но те карат труп — прошепна Бурук.
„Къде са ходили? Тези овързани кожи… на север значи. Но там няма нищо, нищичко освен лед. Какво е поискал от тях кралят-магьосник?“
Прорицанията на Пернатата вещица изведнъж се върнаха в ума й и мразът в костите й се усили.
— Хайде — прошепна тя. — Във вътрешния двор. Искам да видя това.
И тръгна.
— Стига да ни пуснат — промърмори Бурук и забърза след нея.
— Ще стоим отзад и ще си мълчим. Вероятно ще са твърде заети, за да ни обърнат внимание.
— Не ми харесва това, Аквитор. Никак.
Тя поклати глава, но си замълча.
Минаха по моста много преди процесията, макар да беше ясно, че вестта ги е изпреварила. Всички знатни фамилии се бяха струпали във вътрешния двор и стояха неподвижни под дъжда. Най-отпред бяха Томад и Урут — около тях и робите им имаше свободно пространство.
— Това е един от братята Сенгар — прошепна Серен Педак.
Бурук я чу.
— Томад Сенгар е бил преди време съперник на Ханан Мосаг за трона. Чудно как ли ще го приеме това?
Тя го изгледа.
— Откъде знаеш?
— Информираха ме за някои неща, Аквитор. Предвид обстоятелствата не би трябвало да ви изненадва.
Процесията вече беше стигнала до моста.
— А. — Бурук въздъхна. — Кралят-магьосник и неговите К’риснан излизат от цитаделата.
Удинаас стоеше на крачка вдясно зад Урут. Дъждът се стичаше по лицето му.
Рулад Сенгар беше мъртъв.
Безразлично му беше. Млад воин, нетърпелив и пламенен. Много имаше като него и един по-малко — не беше толкова важно. Това, че беше Сенгар, буквално гарантираше, че ще възложат подготовката на тялото на Удинаас. Не гореше от желание.
Три дни за ритуала, включително бдението. Някак разсеяно прехвърляше в ума си възможностите, докато дъждът се просмукваше под яката му и сигурно се бе насъбрал в качулката — не си бе направил труд да я придърпа над главата си. Ако Рулад беше останал некръвен, монетите щяха да са медни, с каменни кръгове на очите. Ако беше пуснал кръв и беше паднал в битка, щяха да се използват златни монети. Ледерийски най-вече. Достатъчно, за да откупят принц. Екстравагантно разточителство, за което обаче мислеше с някаква странна наслада.
И все пак вече си представяше вонята на горяща плът.
Гледаше как групата минава по моста. Феар теглеше шейната, в която лежеше увитото в кожи тяло на Рулад. Бинадас куцаше лошо — раната явно беше сериозна, за да не се поддаде на изцеряващата магия, което вече трябваше да са му направили. Терадас и Мидик Бун. И Трул Сенгар, най-отпред. Без неизменното му копие. „Е, битка е било.“
— Удинаас, носиш ли си нещата? — глухо попита Урут.
— Да, господарке, с мен са — отвърна той и потупа увисналата от лявото му рамо кожена торба.
— Добре. Няма да губим време с това. Ти ще подготвиш тялото. Никой друг.
— Да, господарке. Въглищата са разпалени.
— Усърден роб си ти, Удинаас. Радвам се, че си в моето домакинство.
Едва се сдържа да не я погледне при тези думи, смутен и объркан от признанието. „Ако беше открила у мен кръвта на Вайвал, главата щеше да ми откъснеш, без изобщо да му мислиш.“
— Благодаря, господарке.
— Умрял е като кръвен воин — каза Томад. — Виждам го в гордостта на Феар.
Кралят-магьосник и петимата му чираци закрачиха да посрещнат групата и Удинаас чу гневното изръмжаване на Урут. Томад я хвана за ръката да я успокои.
— Трябва да има причина за това. Да идем при тях.
Заповед да останат не последва, тъй че Удинаас и другите роби закрачиха след Томад и Урут.
Ханан Мосаг и неговите К’риснан посрещнаха процесията първи. Магьосникът-крал и Феар Сенгар си размениха тихо няколко думи. Въпрос, отговор, после Ханан Мосаг като че ли се олюля. Петимата заклинатели мигом се струпаха около него, ала без да откъсват очи от загърнатото тяло на Рулад, и Удинаас прочете смесица от изумление, ужас и тревога на младите им лица.
Щом групата с Томад спря, Феар се обърна към баща си.
— Провалих те, тате. Най-младият ти син е мъртъв.
— Той държи дара — сопна се Ханан Мосаг, с разтреперан и обвиняващ глас. — Трябва ми, а той го държи. Не бях ли ясен в повелята си, Феар Сенгар?
Лицето на воина помръкна.
— Бяхме нападнати, магьоснико-крал. От джхеки. Вярвам, че знаете кои и какво са те…
— Аз не знам — изръмжа Томад.
— Соултейкън са, тате — заговори Бинадас. — Могат да се превъплъщават във вълци. Искаха да отнемат меча…
— Какъв меч? — попита Урут. — Какъв…
