Изхвърленият на брега гол и сив млад мъж лежеше неподвижно на пясъка. В дългата му кафява коса се бяха оплели клонки и водорасли. Люспести птици щъкаха покрай тялото, със зяпнали в горещия въздух ръбати клюнове.
При появата на Уидал се пръснаха и крилете им заплющяха във въздуха. А щом трите нахта заслизаха от стръмнината, птиците нададоха крясъци и възвиха над вълните.
Уидал приклекна до младежа, огледа го за миг, след което го обърна по гръб.
— Събуди се, младок.
Очите се отвориха рязко, изпълнени с ужас и болка. Устата зяпна, вратът се изпъна и въздухът се изпълни с пронизителни писъци. Младежът се сгърчи, краката му заритаха в пясъка, пръстите му се вкопчиха в черепа.
Уидал си седна на задника и зачака.
Писъците преминаха в хрипове, после — в плач. Конвулсиите затихнаха, преминаха в резки тръпки и младежът бавно се сви на пясъка.
— Май става по-леко. А дано — измърмори Уидал.
Главата се завъртя и две ококорени очи срещнаха погледа му.
— Какво… къде…
— Двата въпроса, на които най-малко бих могъл да отговоря, младок. Хайде да пробваме с по-лесните. Аз съм Уидал, някогашен жител на Третия град на Мекрос. Ти си тук — където и да е това „тук“, — защото господарят ми го иска. — Надигна се с пъшкане. — Можеш ли да стоиш прав? Той те чака навътре в сушата, не е далече.
Очите се изместиха и съсредоточиха върху трите нахта на ръба на височината.
— Какво са онези? Какво прави едното?
— Бок’арал. Нахти. Наричай ги както искаш. Като мене. Оня, дето прави гнездо, е Пюл, млад мъжкар. Точно това гнездо му отне почти седмица — виж само колко е въодушевен, гласи го, тук клонка заплете, там водорасло, обикаля и обикаля, оглежда с критично око. Другият мъжкар ей там, дето гледа Пюл, е Райнд. Още малко и ще се пукне от смях, ще видиш. Женската, дето се дуе горе на скалата, е Мейп. В много подходящ момент дойде, момче. Само гледай.
Строителят на гнездото, Пюл, вече се отдръпваше от сложната конструкция на стръмното, въртеше черната си опашка и клатеше доволно глава. На петнайсет крачки от гнездото седна на земята, скръсти ръце и се зазяпа в безцветното небе.
Женската, Мейп, спря да се перчи, врътна се и закрачи небрежно към гнездото.
Пюл се стегна, личеше, че му е трудно да не откъсва поглед от сивото небе.
Като стигна до гнездото, Мейп се поколеба за миг, след което налетя. Плавеи, водорасли и клонки се разхвърчаха на всички страни. След няколко мига бяс гнездото беше дивашки опустошено, а Мейп клечеше сред руините и пикаеше.
Райнд се търкаляше по земята и се кикотеше, а Пюл седеше, клюмнал отчаяно.
— Не знам колко пъти вече става това — въздъхна Уидал.
— Как така говориш езика ми?
— Понаучил бях някоя и друга дума, от търговци. Господарят ми май направи нещо да го подобри. Дар, можеш да го наречеш, един от многото, за които не съм молил. Подозирам, че и ти ще изпиташ същото, младок. Хайде, трябва да вървим.
Младият мъж с мъка се изправи.
— Висок си — отбеляза Уидал. — Но и по-високи съм виждал.
Лицето на младия мъж отново се сгърчи от болка и той се преви на две. Уидал пристъпи до него да го подкрепи, преди да е паднал.
— Призрачна болка, младок. Призрачна болка и призрачен страх. Надвий я.
— Не е! Истинска е!
Цялата тежест на младия се отпусна на рамото му и Уидал се стегна.
— Я стига! Я се изправи!
— Не става! Умирам!
— Изправи се, проклет да си!
И Уидал грубо го блъсна напред. Младежът се олюля, изправи се бавно, вдиша хрипливо и затрепери.
— Толкова е студено…
— Дъх на Гуглата, тук ще се изпечеш от жега, човече. И с всеки ден става все по-горещо.
Младият се обгърна с ръце и го изгледа.
— Ти от колко време живееш… живееш тук?
— Повече, отколкото би ти харесало. Някои неща не ги избираш сам. Никой не ги избира. Хайде, че господарят ни губи търпение. След мен.
Младият се затътри след него.
— Каза „господарят ни“.
— Нима?
— Къде са ми дрехите? Къде са ми… все едно. Ако взема да си спомням, ще ме заболи. Остави.
Излязоха горе и нагазиха през повехналите треви. Нахтите тръгнаха след тях, дюдюкаха, подскачаха, пръхтяха и подтичваха по дирите им.
На двеста разтега напред сред степта се виждаше схлупена опърпана шатра от избеляло оцапано зебло. От широко разтворения вход бълваха валма сиво-кафяв дим.
Вътре седеше закачулена фигура.
— Това ли е той? Господарят ти? Значи си роб?
— Слуга съм, но не собственост — отвърна Уидал.
— Но кой е той?
Уидал го погледна през рамо.
— Той е бог. — Забеляза неверието на лицето на младия и се усмихна кисело. — Вярно, виждал е и по- добри времена.
Нахтите изведнъж спряха и се сгушиха един в друг.
Още няколко крачки през повехналите треви. Уидал влезе и каза:
— Намерих го на брега. Малко преди да го докопат летящите гущери.
Мрак криеше лицето на Сакатия бог като всеки път, когато повикаше при себе си Уидал. Димът от горящия мангал изпълваше шатрата, понесен на пелена от лекия ветрец. Разкривена кокалеста ръка се показа от гънките на единия ръкав и богът махна и изхриптя:
— По-насам. Седни.
— Ти не си мой бог — рече младият.
— Седни. Не съм дребнав, нито обидчив, млади воине.
Младежът се поколеба, после бавно приседна, кръстосал крака, и пак обгърна с ръце треперещото си тяло.
— Студено…
— Някакви кожи за госта ни, Уидал.
— Кожи ли? Че то нямаме… — Млъкна, щом забеляза скупчената току до него меча кожа. Набута я в ръцете на младия.
Сакатия бог хвърли шепа семена върху жаравата в мангала. Те запукаха и димът се усили.
—
