ти опиша характеристиките на мира, млади ми приятелю. На това всепроникващо затъпяване на сетивата, на този упадък, в който линее културата, доказван ежечасно с все по-усилващата се обсебеност към низши страсти. Добродетелите на върховния риск — доблест, вярност, саможертвеност — се развяват като дрипави икони, разменна монета за най-низшия труд. Колкото по-дълго трае мирът, толкова по-често се използват тези слова, изтъркват се и се похабяват. Сантименталността властва над сивото ежедневие. Всичко се превръща в подигравка на самото себе си, а духът става… неспокоен.
Сакатия бог замълча и вдиша хрипливо.
— Питаш се дали това не е краен песимизъм? Позволи ми да ти опиша какво идва след период на мир. Седят стари воини в кръчмите, разправят истории за буйна младост, за миналото си, когато нещата са били много по-прости и ясно очертани. Не са слепи за упадъка около себе си, не са неуязвими за липсата на почит към самите тях, към всичко, що са дали за своя крал и за отечеството, за своите съграждани.
— А младите не бива да затъват в забрава — продължи той. — Винаги има врагове отвъд границите, а и да няма, все ще се измисли някой. Стари грехове, изровени от равнодушната пръст. Обиди и открити оскърбления, или мълва за тях. Внезапно осъзната заплаха, която изобщо не е съществувала досега. Причините не са важни — важното е, че войната я поражда мирът, а тръгне ли се веднъж по пътя, инерцията е неустоима.
— Старите воини са доволни. Духът на младите е пламнал и настървен. Кралят се бои, но все пак е облекчен от вътрешните напрежения. Войската вади маслото и бруса. Кипи в ковачниците разтопеното желязо и наковалните кънтят като камбани на храм. Търговци на зърно, оръжейници и шивачи, конетърговци и безчет още снабдители се усмихват, доволни от неизбежните печалби. Нова енергия е обзела кралството, а малкото гласове, които се вдигат против, набързо биват потушени. Обвинения в измяна и масови екзекуции набързо усмиряват съмняващите си. — Сакатия бог разпери ръце. — Мирът, мой млади воине, се ражда в облекчение, търпи се в умора и умира в лъжлив спомен. Лъжлив? А, може би съм прекалено циничен. Твърде стар, твърде много видял. Дали наистина съществуват неща като доблест, вярност и саможертва? Дали тези добродетели не се пораждат само в крайни състояния? Кое ги превръща в празни слова, слова, обезценени от твърде честата им употреба? Кои са онези правила на съхранението на духа, които цивилизацията непрестанно изкривява и над които се надсмива?
Леко се извърна и Уидал усети върху себе си незримия поглед на бога.
— Уидал от Третия град. Ти си се сражавал във войни. Ковал си оръжия. Познавал си и вярност, и чест. Виждал си и храброст, и саможертва. Какво би казал ти за всичко това?
— Нищо — отвърна Уидал.
Хриплив смях.
— Боиш се да не ме разсърдиш, нали? Няма нужда. Давам ти право да кажеш каквото мислиш.
— Седял съм аз по кръчми — заговори Уидал. — С приятели ветерани. Подбрана компания, да речем, не толкова заслепени от сантименталност, че да изпитват носталгия по жестоки и ужасни времена. Дали си бъбрим за онези дни от младостта? Не. Дали си говорим за война? Не, стига да можем да го избегнем, а много сме се старали да го избягваме.
— Защо?
— Защо ли? Защото в ума ти се връщат лица. Все млади, редят се едно след друго. Защото за верността не бива да се говори, защото честта е в това да изтърпиш. А куражът — в това да оцелееш. За тези добродетели се мълчи, Оковани.
— Тъй е — изхриптя богът и се наведе напред. — Но колко щедро се множат във времена на мир! Повтарят ги в упоение, сякаш високопарното им изброяване доказва, че ги притежаваш. Не те ли карат всеки път да затрепериш, щом ги чуеш? Не се ли стягат на възел вътрешностите ти, за гърлото не те ли стискат? Не чувстваш ли как гневът се…
— Да — изръмжа Уидал. — Щом чуя да ги изрекат, за да подстрекават хората за нова война.
Сакатия бог помълча за миг, после махна пренебрежително с ръка. Погледът му се прикова в младия воин.
— Говорих за мира като за проклятие. Отрова, отслабваща духа. Кажи ми, воине, проливал ли си кръв?
Младежът потръпна под кожите, лицето му се сгърчи от болка. И от страх.
— Проливал ли съм кръв? Проливал съм, да. Много кръв. Навсякъде. Аз не… не мога… о, Дъщерите да ме вземат…
— О, не — изсъска Сакатия бог. — Не Дъщерите,
Сакатия бог се сгърчи под дрипавите одеяла и закашля хрипливо.
Най-сетне пристъпът стихна. Нова шепа семена върху въглените, нови гъсти валма дим и:
— Избрах те, Рулад Сенгар, заради моя дар. Помниш ли?
По лицето на младия воин пробяга отчаяние, а след него — ужас. Той кимна.
— Аз умрях.
— Е, всеки дар си има цена — промълви Сакатия бог. — В този меч са вложени сили, Рулад Сенгар. Невъобразими сили. Но трудно се поддават на волята ти. Трябва да заплатиш за тях. В битка. Със смърт. Не, нека да съм по-точен. С
Зацапаният меч незнайно как се озова в ръката на Сакатия бог и той го хвърли пред младия воин.
— Първата ти смърт вече дойде и с това уменията ти — силите ти — нараснаха. Но това е само началото. Вземи оръжието си, Рулад Сенгар. Ще понесеш ли по-лесно следващата си смърт? Вероятно не. Но с времето може би…
Уидал се вгледа в ужаса, изписан на лицето на младия воин, и зад него съзря проблясък на… амбиция.
„Не се извръщай, Качулати.“
И в един дълъг, замръзнал миг Уидал видя как амбицията лумна като пламък зад очите на Тайст Едур.
„Ах. Добре е избрал Сакатия бог. И все едно дали ще го отречеш, или не, Уидал, собствената ти ръка дълбоко е заровена в това. Много дълбоко.“
Димът се сгъсти, завихри се и за миг заслепи Уидал, докато Рулад Сенгар посягаше към меча.
Божия милост ли? Не беше убеден.
До четири дни посланичеството на ледериите щеше да пристигне. Две нощи бяха изтекли, откакто кралят-магьосник бе призовал Серен, Хул и Бурук Бледия на аудиенция на масата за пир. Бурук беше с повишен дух, развой, който не изненада Серен Педак. Търговците с по-обуздана алчност за печалба предпочитаха дългосрочната перспектива пред рискованите начинания. Винаги се намираха търговски хищници, жадуващи за раздори и печелещи от това, но Бурук Бледия не беше от тях.
Въпреки желанията на властите в Ледерас, привлекли Бурук за военната кауза, търговецът не искаше война. А след намека на Ханан Мосаг, че едурите ще търсят мир, смутът в душата му се беше уталожил. Проблемът беше иззет от ръцете му.
Ако кралят-магьосник искаше мир, чакаше го борба. Но доверието на Серен Педак към Ханан Мосаг беше укрепнало. Водачът на едурите беше умен и гъвкав. Нямаше да има никакви машинации в договора, никаква измама, съшита в тъканта на щедри заявления.
От раменете й бе паднало бреме и облекчението се вгорчаваше единствено от Хул Бедикт. Той трябваше да разбере, че желанията му няма да бъдат удовлетворени. Поне от страна на Ханан Мосаг. Ако толкова държеше на тази война, то тя трябваше да дойде от страна на ледериите. Ето защо, ако държеше да продължи по този път, Хул трябваше да смени позициите си. Да престане външно да е на страната на Тайст Едур и да се окаже прилепен към поне част от ледерийската делегация — фракция, характерна с присъщото й коварство и неутолима алчност.
Хул беше напуснал селището и сега бе някъде из горите. Тя знаеше, че ще се върне за срещата за мирния договор, но едва ли преди това. Не му завиждаше на трудния избор, пред който беше изправен.
С подновена енергия Бурук Бледия реши да се залови с продажбата на желязото си и затова помоли
