Само кошмари.
Лежеше неподвижно и снегът бавно го затрупваше, а умът му продължаваше да тича и да тича, да бяга от тази лъжа, от този празен свят, който не беше празен, от тази непрогледна белота, която непрестанно избухваше в движения и цветове.
Нападатели, които излизаха от мрака и вдигаха облаци сняг. Мигове на трескава битка, искри и съсък на желязо, и захапка на дърво и камък. Засада след засада, които сякаш никога нямаше да свършат и които убеждаваха Трул, че наистина е потънал в кошмар, с всяка гънка на мозъка си. Всеки път джхеките се появяваха по трима, никога повече, и воинът хирот започна да вярва, че са все същите трима, умираха само за да се вдигнат наново… и така щеше да продължи, докато накрая не успеят, докато не го убият.
Но продължаваше да се бие и да оставя след себе си кръв и трупове.
Тичаше и снегът скърцаше под нозете му.
Докато вятърът не заглъхна, внезапно като секнал дъх.
Пред него — кръпки черна земя. Огненият блясък на гаснещото слънце вдясно, замрелият полъх на хладен влажен въздух и миризмата на кал.
И викове. Човешки фигури вляво, на петстотин разтега. Братята от огнището, мъртъвците, дошли да го посрещнат.
С изпълнено с радост сърце Трул се затътри към тях. Нямаше да е вечно скитащ се самотен призрак. Близки щеше да има до себе си. Феар и Бинадас. И Рулад.
Мидик Бун и Терадас. Тичаха към него.
„Братята ми. Всички. Братята ми.“
Слънчевата светлина се размъти, разля се на вълни като вода, а сетне мракът се надигна във всепоглъщащ порой.
На едната шейна лежеше увито в зебло тяло, затрупано с късове лед. Бинадас седеше на другата, затворил очи. Лицето му бе смръщено от болка.
Трул бавно се надигна и се огледа объркано. Дебелите кожи се свлякоха от него, щом се изправи разтреперан. На запад проблясваха водите на езеро, сиви и плоски под облачното небе. Лекият ветрец беше топъл и влажен.
Мидик Бун въртеше над огъня шиш с цвърчащ мършав заек. Малко встрани стояха Феар и Терадас, гледаха към ледените полета на изток и си говореха тихо.
Миризмата на печено го привлече към огъня. Мидик Бун го погледна и бързо извърна очи, сякаш засрамен от нещо.
Пръстите го засърбяха жестоко и Трул ги вдигна пред очите си. Бяха червени и кожата се белеше, но поне не ги беше изгубил в студа. Всъщност изглеждаше непокътнат, макар че кожената му броня беше нарязана и разкъсана по гърдите и раменете, а и подплънката отдолу също беше насечена тук-там, с тъмночервени петна, и цялото тяло го щипеше от плитките рани.
Значи не бяха кошмар тези безбройни засади. Опипа за меча си и разбра, че ножницата с колана я няма. Огледа се и видя оръжието си, подпряно на една торба. Беше почти неузнаваемо. Стоманата беше огъната, а върхът — толкова очукан и затъпен, че мечът приличаше повече на тояга, отколкото на меч.
Чу стъпки зад себе си и се обърна. Феар сложи ръка на рамото му.
— Трул Сенгар, не се надявахме да те видим отново. Отвличането на джхеките беше дръзка тактика и спаси живота ни. — Кимна към меча. — Оръжието ти казва всичко. Знаеш ли колко надви?
Трул поклати глава.
— Не, Феар. Не съм ги отвличал съзнателно от вас. Изгубих се във виелицата.
Брат му се усмихна мълчаливо.
Трул се обърна към Терадас.
— Изгубих се, Терадас Бун.
— Все едно е — изръмжа Терадас.
— Повярвах, че съм умрял. — Трул извърна очи и се потърка по лицето. — Като ви видях, помислих, че идвам при вас в смъртта. Очаквах… — Замълча и поклати глава. — Рулад…
— Той беше истински воин, Трул — отрони Феар. — Свърши се и сега трябва да продължим. По пътя ни има арапаи — Бинадас успя да се свърже с шаманите им и да им съобщи за положението ни. Ще ускорят пътя ни към дома.
Трул кимна разсеяно и зарея поглед към далечното ледено поле. Спомни си скриптенето на снега под мокасините, свирепия порив на вятъра, изнервящия студ. Ужасяващите джхеки, мълчаливите ловци, бранещи своя замръзнал свят. Искаха меча. Защо?
Колко джхеки можеше да изхранят ледените поля? Колко бяха убили? Колко жени и деца скърбяха сега? Колко щяха да измрат от глад?
„Петстотин души трябваше да сме. Тогава щяха да ни оставят на мира.“
— Погледнете!
Трул се обърна и се вторачи в посоката, накъдето сочеше Мидик Бун. На север. Там крачеха десетина огромни звяра, идеха откъм ледовете. Четирикраки, с кафява козина, с извити бивни.
Бавно и величествено огромните същества крачеха към езерото.
„Този свят не е наш.“
Във вкочанените шепи на един труп чакаше меч, увит в намазано с восък зебло и окован в лед. Оръжие, вече привикнало с неумолимата прегръдка. Оръжие, което не беше за ръцете на Ханан Мосаг.
Освен ако кралят-магьосник не се бе променил.
„А може би се е променил.“
— Ела да ядеш, Трул Сенгар — повика го брат му.
„Сестрите дано имат милост към нас, как все вървим и вървим. Всички да бяхме измрели там, в ледовете. Да бяхме се провалили.“
9.
