— Трул, трябват ни уменията ти с това копие в тила — рече Феар.
— Бинадас и Рулад ще трябва да ги теглим на шейните, а затова ще сме нужни двамата с Терадас. Мидик поема челото.
Трул примига объркано.
— Бинадас не може да ходи ли?
— Счупил си е бедрената кост и няма достатъчно сила да я изцери.
Трул се изправи.
— Смяташ ли, че ще ни преследват?
— Да.
Бягството им започна. Тъмнината се спусна над тях и задуха вятър, който вдигна ситния сняг, небето стана сиво-бяло и се сниши. Температурата падна още по-ниско, обзета сякаш от зла омраза, и дори тежките кожи не пазеха от студа.
Като щадеше ранения си крак, Трул подтичваше на двайсетина крачки зад шейните — те едва се виждаха през навявания от вятъра сняг. Копието със замръзналата по него кръв бе в ръцете му — факт, в който той се уверяваше с очите си на всеки няколко мига, понеже пръстите му бяха премръзнали — но това не го окуражаваше много. Враговете като нищо можеха да са съвсем близо, току извън полезрението му, да пристъпват тихо в тъмното и всеки миг да връхлетят.
Нямаше да му остане време да реагира и дори да успееше да извика, вятърът щеше да отнесе вика и приятелите му нямаше да го чуят. Нито щяха да се върнат, за да вземат тялото му. Дарът трябваше да се достави с цената на всичко.
Продължаваше да тича и очите му шареха наляво и надясно, от време на време се обръщаше, за да погледне назад, и не виждаше нищо освен смътната белота. Ритмичните жегвания в коляното пронизваха усилващата се гибелна умора, а жаждата за сън успокояваше треперенето му под кожите и се просмукваше в крайниците му.
Появата на утрото бе възвестена с неохотното отстъпление на всеобхватния мрак — вятърът напираше със същата ярост и въздухът остана все така мразовит. Не можеше повече да остане буден. Не можеше да бди. Само тичаше, единият крак пред другия, и виждаше пред себе си само вледенените си мокасини. Ръцете му ставаха странно топли под ръкавиците, с някак далечна топлина, изтичаща нагоре от китките. И това някак странно го безпокоеше.
Гладът беше заглъхнал, както и болката в коляното.
Зачовърка го смътно безпокойство и той се огледа.
Шейните не се виждаха никакви. Зяпна и вдиша хапещия въздух, стъпките му се забавиха и той примига, за да види пред себе си под ледените кристали, полепнали по ресниците му. Смътната дневна светлина гаснеше. Тичал беше през целия ден, вкочанен като камък, а сега нощта приближаваше бързо. И се беше изгубил.
Пусна копието. Изрева от болка и завъртя ръцете си, за да изпомпа повече кръв от студените, вкочанени мускули. Стисна пръстите си в юмруци в дебелите ръкавици и се ужаси, щом разбра, че и тази проста задача е почти непосилна. Топлото ставаше все по-топло, горещо, после пръстите му се разкъсаха от огън. Помъчи се да надвие агонията, заблъска юмруци в бедрата си и се запревива от вълните на изгаряща болка.
Беше обкръжен от бяло, все едно физическият свят наоколо бе заличен, изтрит до пълна забрава от снега и вятъра. Ужас зашепна в ума му, защото усети, че не е сам.
Отново стисна копието и се огледа. Едната посока като че ли беше малко по-притъмнена от другата — на изток — и той реши, че е тичал право на запад. След невидимото слънце. Трябваше да възвие на юг.
Докато преследвачите му не се уморят или не им омръзне.
И тръгна.
След сто крачки хвърли поглед през рамо и видя два вълка — бяха се появили внезапно от снежната виелица. Трул спря и се обърна. Зверовете изчезнаха.
С разтуптяно сърце, Трул извади дългия си меч и го заби в твърдия сняг. После направи шест крачки назад по дирята си и стисна копието.
Появиха се отново, този път нападаха.
Остана му време колкото да опре копието в снега и да се смъкне на коляно, преди първият звяр да го връхлети.
Стоманеното острие се заби право в гърдите на вълка. Кост и черно дърво изпращяха едновременно и все едно че канара се стовари върху Трул и го отхвърли назад. Той падна наляво и се превъртя сред вихрушка от сняг. Докато се търкаляше, зърна за миг плувналата си в кръв ръка с набитите по нея парчета черно дърво, най-сетне се спря и посегна за дългия меч.
Изтръгна го от ножницата и се завъртя, леко приведен.
Грамада от бяла козина и зейнали лъскави челюсти.
Трул изрева дивашки, замахна хоризонтално и отново рухна в снега след отчаяния замах.
Желязното острие посече през плът и кости и вълкът се стовари върху него с полуотсечени предни крака, от които швирна кръв; зъбите се стегнаха около желязото и задърпаха яростно.
Трул се измъкна назад и изтръгна меча от вълчите челюсти. Кървавата грамада рухна пред него, огромният изплезен език плесна върху натрошения сняг пред лицето му, мускулите на живия още звяр се стегнаха в спазъм. Трул се присви, хвърли се напред и заби стоманения връх в зейналото гърло.
Вълкът се задави, изрита, сякаш за да побегне, и най-сетне се отпусна безжизнено върху окървавения сняг.
Трул залитна и се огледа. Първият звяр бе паднал на мястото, където копието бе изтръгнало живота му, преди да се прекърши. Зад него стояха трима от ловците на Джхек… и се стопиха мигновено в непрогледната белота.
Кръвта се стичаше по лявата му ръка и се сбираше в ръкавицата. Той я притисна до корема си. Ваденето на дървените парчета щеше да почака. После тръгна.
Забвение — отвсякъде. Забвение, в което можеха да избуят кошмари, внезапни и неудържими, да го връхлетят толкова бързо, колкото умът му можеше да ги сътвори и да им вдъхне живот, един след друг и в безкраен низ, докато не го вземе смъртта… докато белотата не се плъзне зад очите му.
Залиташе и се чудеше дали битката наистина се беше случила, и упорито не искаше да погледне надолу, за да види раните по ръката си — боеше се, че няма да види нищо. Не беше възможно да е убил два вълка. Не беше възможно просто да е избрал да се извърне в една посока, а не в друга, и да се озове срещу връхлитащите зверове. Не беше възможно да е забил меча си в земята точно на толкова крачки зад себе си, колкото е нужно, все едно че е знаел колко ще го отхвърли назад сблъсъкът. Не, целият този бой трябваше да е плод на въображението му. Всякакво друго обяснение беше безсмислено.
И погледна надолу.
Лявата му ръка бе настръхнала като таралеж от набитите в нея парчета черно дърво. В дясната беше черният меч, с валма от бяла козина, полепнали по съсирващата се кръв малко над дръжката. Копието му го нямаше.
„Горя от треска. Волята на мислите ми се изплъзва от очите ми, изкривява истината за всичко, което виждам. Дори тази болка в рамото ми е само илюзия.“
Тичащи стъпки зад гърба му.
Трул изрева, извъртя се и мечът изсъска в ръката му.
Острието улучи дивака в слепоочието, малко над ухото. Изпука кост и бликна кръв. Джхекът рухна в сумрака.
Друг налетя ниско отдясно. Трул отскочи и замахна. Видя, ужасно бавно, как джхекът вдигна копието си, за да парира. Видя как мечът се извъртя сякаш сам, отново изпъна ръка и върхът се вряза под лявата ключица на дивака.
Трети нападател вляво от него — върхът на копието блесна срещу очите на Трул. Той се завъртя в пълен кръг на дясното си стъпало и острието на меча плавно се вряза в гърлото на дивака. По гръдта на дивака блъвна червено.
Трул довърши завъртането си и продължи да тича, снегът жилеше очите му.
