кръг се бяха изтъркаляли ръбести канари от замръзнала заскрежена кал.
Гладки плоскости улавяха и разсейваха слънчевата светлина в заледения стълб. Самата ледена обвивка беше чиста и прозрачна.
Спряха в основата на изригналата подутина — все още на трийсет крачки от стълба. Трул се измъкна от сбруята на шейната си, Бинадас — също.
— Терадас, Мидик, стойте тук и пазете шейните — нареди Феар. — Трул, след мен с копието си. Бинадас, Рулад — поемете фланговете. Хайде.
Закатериха се по склона, провираха се между грамадите от лед и кал. Смрад изпълваше въздуха, миризма на стара гнилоч и сол.
— Духът, който Ханан Мосаг призова от океанското дъно, е бил тук, под леда — изсъска Бинадас. — Това е негово дело и магията се е задържала.
— Емурлан ли? — попита Трул.
— Не.
Стигнаха до стълба. Обиколката му надвишаваше тази на хилядагодишен ствол на черно дърво. Безбройни плоскости се издигаха в объркана плетеница, грамада от ръбести повърхности, в които червените лъчи на гаснещото слънце се вливаха като гъста кръв. Феар посочи.
— Ето го. Това е Дарът.
И Трул го видя. Смътен, замъглен двуръчен меч с камбановиден предпазител, с острие, странно начупено и зацапано — макар че този ефект сигурно се дължеше на дебелата ледена обвивка.
— Бинадас, влей Емурлан в копието на Трул. Колкото можеш повече — това ще отнеме много, много сенки.
Брат им се намръщи.
— Ще отнеме ли? Как?
— Разбиването на леда ще ги унищожи. Унищожението е наложително, за да се освободи дарът. И не забравяй: не стискай дръжката с непредпазената си ръка, след като оръжието бъде изтръгнато. И пази духовете да не сторят същото, защото ще се опитат. С отчаяна решимост.
— Що за меч е това? — прошепна Трул.
Феар не отвърна.
— Щом ще разбиваме този стълб, всички трябва да се дръпнете далече от мен и Трул — каза Бинадас.
— Няма да пострадаме — отвърна Феар. — Видението на Ханан Мосаг беше ясно за това.
— А докъде стигна това видение, братко? — попита Трул. — Той видя ли ни да се връщаме?
Феар поклати глава.
— До строшаването, до падането на последния леден къс. Не повече.
— И защо ли?
— Не е време за съмнения, Трул.
— Нима? Защо ли ми се струва, че точно сега е времето за съмнения?
Брат му се обърна към него. Трул извърна очи.
— Чувствам, че нещо не е наред.
— Куража ли си изгуби? — сопна се Рулад. — Извървяхме целия този път, и сега огласяш съмненията си?
— Що за оръжие е този дар? Кой го е създал? Нищо не знаем за онова, което ще освободим.
— Нашият крал-магьосник ни заповяда — отвърна намръщено Феар. — Ти какво би искал да направим, Трул?
— Не знам. Бинадас, никакъв начин ли няма да изтръгнем тези тайни?
— Мисля, че ще знам повече, когато освободим меча.
— Тогава започвай, Бинадас — изсумтя Феар.
Викът на Терадас ги прекъсна:
— Вълк!
Воинът сочеше на юг.
Звярът едва се виждаше — бяла козина на фона на белия сняг. Стоеше неподвижно на хиляда крачки от тях и ги гледаше.
— Не губи повече време — подкани Феар Бинадас.
От мястото, където стоеше Бинадас, се завихриха сенки, синкави петна, запълзяха по леда, заплетоха се по дръжката от черно дърво на копието в ръцете на Трул и сякаш се шурнаха в и под лъскавата повърхност. През кожените му ръкавици оръжието не изглеждаше по-различно, но му се стори, че чува нещо, пронизителен звук, който закънтя в костите му. Звук на ужас.
— Стига — изпъшка Бинадас.
Трул се обърна към брат си, видя пребледнялото му лице и потта, избила на челото.
— Съпротивляват ли се?
Бинадас кимна.
— Знаят, че скоро ще умрат.
— Как могат духове да умрат? — изръмжа сърдито Рулад. — Не са ли вече призраци? Духовете на предците ни?
— Не нашите предци — отвърна Бинадас, но не продължи, а само махна с ръка на Трул. — Удари леда, братко.
Трул се поколеба и погледна към вълка. Той се беше свил като за скок.
— Дъще Здрач — прошепна Трул. — Кани се да нападне.
Под тях Терадас и Мидик стискаха копията, готови за бой.
— Удряй, Трул!
Ревът на Феар го стресна толкова, че за малко да изтърве копието. Стисна зъби, обърна се към стълба и заби с все сила желязното острие в леда.
Още докато оръжието политаше напред, улови с периферното си зрение движение отвсякъде. От снега се заиздигаха фигури.
И в същия миг ледената колона избухна в ослепително бяла мъгла.
Викове.
Копието в десницата му го дръпна напред и черното дърво закънтя като желязо, докато безбройните духове се изтръгваха на воля. Смъртните им викове изпълниха черепа му. Той залитна, стисна копието още по-здраво и се напрегна да види през белия облак.
Грохот на оръжия.
Разклонен еленов рог задращи към лицето му, с изострени върхове, увенчани с кварцит. Трул се отдръпна и извъртя дръжката на копието срещу връхлитащия рог. Да го спре. Избута копието отдолу и успя да принуди нападателя си да изпусне рога. Той изхвърча настрани. Замах пак отдолу и Трул усети как оръжието се впи в плътта и прониза ребрата, преди да се изтръгне и да удари отново — в челюстта.
Нападаха ги диваци, дребни на ръст, облечени в бели кожи и със скрити под плоски бели маски лица. Размахваха наточени като нокти еленови рога и къси копия с лъскави каменни върхове. Връхлитаха от всички страни.
Феар задържаше трима, а зад него се издигаше мечът, изправен и освободен от леда, с връх, забит в замръзналата земя. Джхеките сякаш бяха готови да го завладеят с цената на всичко.
Трул налетя срещу най-близкия противник на Феар и железният връх се заби дълбоко в шията на дивака. Плисна кръв и потече по дръжката на копието. Той изтръгна оръжието и видя как последният джхек пред Феар се завъртя и рухна, смъртно ранен.
Извъртя се рязко и вида как Бинадас пада под гъмжилото джхеки. След миг сенки загърнаха гърчещите се фигури.
Рулад не се виждаше никакъв.
Долу в подножието Терадас и Мидик бяха посрещнали атаката на вълка и огромният звяр бе паднал на хълбок, пронизан от копия, и риташе. Терадас пристъпваше към него с кривата си широка сабя. Още два вълка пристъпваха към тях, и неколцина джхеки до тях.
Нагоре по склона се катереха други двайсетина диваци.
