— Още един ден на север — отвърна Феар.
— Ако наистина е дар, кой ни го предлага? — попита Трул.
— Не знам.
Дълго време никой не проговори.
Трул гледаше снега и тревогата му се усилваше. Нещо злокобно бе надвиснало в стаения мразовит въздух. Самотата им изведнъж сякаш стана застрашителна — отсъствие, вещаещо неведома опасност. Но той все пак беше с братята си. С воини на хирот. „Така.“
„Защо тогава този дар вони на смърт?“
Нова нощ. Вдигнаха шатрите, сготвиха и ядоха, после разпределиха смените. Първата беше на Трул. Той обикаляше в непрестанен кръг около бивака, с копието в ръка, за да не заспи. Храната в стомаха го правеше сънен, а празнотата на ледените пустини сякаш излъчваше сила, затъпяваща резеца на сетивата. Небето бе оживяло със странни променливи цветове, които се усилваха и погасваха в несвързани шарки. Беше виждал такива неща и преди, в най-дълбоките зими в земите на хирот, но никога толкова ярки. Освен това тези пееха странна съскаща песен, като от натрошено стъкло под нозете му.
Когато дойде време, събуди Терадас. Воинът изпълзя от шатрата, изправи се, придърпа плътно тежкото си кожено наметало и извади меча си. Погледна навъсено оживялото нощно небе, но не каза нищо.
Трул пропълзя в шатрата. Въздухът беше влажен. Ледът бе стегнал платнените стени, нашарил карти на непознати светове по изпънатата промазана с восък тъкан. Отвън се чуваха тежките стъпки на Терадас — и той обикаляше в кръг. Трул се унесе.
Сънищата му бяха несвързани. Видя Майен, гола в гората и възседнала някакъв мъж, после взе да се гърчи с жадна лъст. Той залиташе между клони и корени, мъчеше се да види лицето на мъжа, да разбере кой е… но вместо това се изгуби, гората стана неразгадаема, неразпознаваема, чувство, каквото не бе изпитвал никога, и то го изпълни с ужас. Беше се смъкнал разтреперан на колене върху мокрия льос и чуваше някъде отвъд виковете й на наслада, зверски и ритмични.
И в него се надигна страст. Не за Майен, а за това, което тя бе открила в дивото си освобождение, свело се до един миг, до настояще, без безсмислено бъдеще и минало. Миг, равнодушен към последствията. Жаждата му се превърна в болка, впила се в гърдите му като счупен връх на кама и режеща с всеки нов хриплив дъх, и в съня си той извика, сякаш за да отвърне на гласа на Майен, и чу разбиращия й смях. Смях, който го приканваше да влезе в нейния свят.
Майен, годеницата на брат му. Част от ума му си оставаше хладна и обективна, почти сардонична в себелюбието си. Разбираща естеството на тази паяжина, тази странична завист и собствената му избуяла страст.
Мъжете Едур бяха бавни в тези неща. Това бе причината годежът и бракът да идват едно десетилетие — често пъти и две — след пълното възмъжаване. Жените Едур стигаха до женските си жажди много по-рано в живота си. Сред мъжете се носеха слухове, че те често се възползвали от робите ледерии, но Трул се съмняваше това да е истина. Изглеждаше… немислимо.
Отчуждената част на съзнанието му се надсмиваше над това, надсмиваше се над собствената му наивност.
Събуди се премръзнал и изтощен от съмнения и объркване. Остана да полежи в бледата здрачевина, предшестваща утрото, загледан в парата на собствения си дъх в душния въздух на малката шатра.
Нещо го човъркаше, но мина доста време, преди да осъзнае какво е. Отвън не се чуваха стъпки.
Трул се измъкна от шатрата.
Беше смяната на Рулад. Загърнат и присвит, брат му седеше до угасналия огън, главата му беше клюмнала.
Трул направи няколко крачки и застана зад него. Изведнъж го обзе гняв — брат му беше заспал. Вдигна копието си в две ръце, замахна и го перна с все сила в слепоочието с тъпия край.
Брат му изкрещя, превъртя се и ръката му в паника заопипва за меча.
Острието на копието опря в шията му.
— Спеше на пост! — изсъска Трул.
— Не съм!
— Видях те, че спиш! Стигнах чак до теб!
— Не съм! — Рулад се надигна с усилие, притиснал главата си с ръка.
Другите вече излизаха от шатрите си. Феар изгледа за миг двамата си братя и се обърна към торбите с храна.
Трул трепереше, дишаше дълбоко и накъсано. За миг си помисли, че яростта му е пресилена, но мисълта за огромния риск се върна и го вбеси.
— Имали сме гости — каза Феар, изправи се и огледа замръзналия терен. — Не са оставили никакви дири.
— Как разбра тогава? — попита сърдито Рулад.
— Защото всичката ни храна е изчезнала, Рулад. Явно ни предстои да погладуваме.
Терадас изруга и тръгна в по-широк кръг около бивака, за да потърси следи.
„Били са сред нас. Джхек. Можели са да ни избият, докато спяхме. Само защото Рулад така и няма да схване какво значи да си воин.“ Нямаше какво повече да се каже и всички го разбираха.
Освен Рулад.
— Не спях! Заклевам се! Феар, трябва да ми повярваш! Просто седнах за малко, да ми отпочинат краката. Никого не видях!
— Със затворени клепачи не е изненадващо — изръмжа Терадас.
— Мислите, че лъжа, но не е така! Казвам ви истината, кълна се!
— Все едно — отвърна Феар. — Станалото — станало. Отсега нататък ще пазим по двойки.
Рулад се обърна към Мидик.
— Ти поне ми вярваш, нали?
Мидик Бун му обърна гръб и отвърна, тъжно и с досада:
— Цяла битка беше само докато те събудя за смяната ти, Рулад.
„Кучите синове са били в стана ни.“
— Да вдигаме шатрите и да тръгваме — каза Феар.
Трул неуморно оглеждаше хоризонта напред. Чувството му за уязвимост наистина ставаше непосилно. Наблюдаваха ги. Следяха ги. Пустотата наоколо по някакъв начин се оказваше лъжа. Възможно бе да действа някаква магия, макар че това не оправдаваше — не можеше да оправдае — провала на Рулад.
Доверието бе изчезнало и Трул много добре разбираше, че оттук насетне над бъдещето на Рулад ще властва усилието да си го възвърне. Една грешка и бъдещият път на младия му брат го чакаше врязан дълбоко и неизбежен. Самотно, лично пътуване в непрестанна битка, с всяка стъпка, огъваща се под напора на гмеж от съмнения, реални или въображаеми — разликата вече нямаше да е от значение. Рулад щеше да вижда у братята и приятелите си несекващ низ от обвинения. Във всеки жест, във всяка дума или поглед. И трагичното бе, че нямаше да е далече от истината.
Това нямаше да остане скрито от селото. За срам на Сенгар или не, приказката щеше да тръгне, припявана с насмешка от съперниците и злобните — а щом имаше повод, такива щяха да се намерят в изобилие. Петно, което щеше да се лепне на всички тях, на целия род Сенгар.
Продължаваха напред. Все на север, през пустия ден.
Късно следобед Терадас зърна нещо отпред, а след няколко мига останалите също го видяха. Блясък на отразена слънчева светлина, високо, тесен и ъгловат, издигащ се от равната пустош. Трудно беше да се прецени, но Трул усещаше, че онова, което отразява светлината, е нещо плътно и неестествено.
— Това е мястото — заяви Феар. — Сънищата на Ханан Мосаг са били верни. Там ще намерим дара.
— Да вървим тогава — отвърна Терадас и тръгна напред.
Стълбът се извиси пред тях. В снега и леда под нозете им се появиха пукнатини, земята се издигаше нагоре, колкото повече се приближаваха. Стегнатата в ледената си обвивка колона се бе издигнала от дълбините в катаклизъм, внезапен взрив, изхвърлил във въздуха грамадни ледени късове. По снега в груб
