— Има пътека — каза Терадас. — И място на сбор. Не сме първите, които са слезли тук.
Дълго никой не проговори. После Феар кимна и попита:
— Колко пресни са тези следи, Терадас?
— От дни.
— Бинадас и Трул, идете с Терадас до това място на сбор. Аз ще остана тук с Некръвните.
Тясната пътека започваше на двайсетина крачки навътре в цепнатината и се виеше между грубите кристални колони от сол. Вода капеше от разтопения таван като дъжд. Терадас ги отведе още трийсет крачки напред, където пътеката свършваше в огромно куполесто пространство.
Горе-долу по средата на купола имаше нисък безформен каменен олтар. Около него бяха струпани жертвени дарове — най-вече раковини, но сред тях лъщеше и странно късче резбована кост. Но Трул му отдели само миг, защото погледът му бе привлечен от отсрещната стена.
Беше стръмна, ледена, с ширина над сто разтега и се издигаше наклонена и извита навътре. Стена, в която бяха уловени безброй зверове, замръзнали в паническия си бяг. Рога стърчаха от леда и глави и рамене — все още твърди и вледенени — и предни крака, вдигнати или изпънати напред. Помътнели очи, отразяващи смътно синкавозелената светлина. Още по-навътре се виждаха замъглените фигури на стотици и стотици други животни.
Смаян, Трул мина покрай олтара. Почти очакваше всеки миг връхлитащите зверове да се раздвижат и да ги прегазят с безбройните си копита.
Видя струпани под стената тела — зверовете, нападали от отдръпващия се лед, се бяха разтопили, някои се бяха разпаднали на гъсти лепкави локви.
От гниещата плът се вдигнаха облаци черни мушици, изпълнени сякаш с решимост да бранят пира си. Той спря и замаха с ръце и те се пръснаха. Животните — елени — бяха тичали по сняг, твърд сняг, дълбок до коляно над морското дъно. Виждаше се паника в очите им — и замъглени, на една ръка дълбочина в леда, се виждаха главата и раменете на огромен вълк със сребриста козина и кехлибарени очи: тичаше редом до един елен от стадото, рамо до рамо. Вълчата глава беше вдигната, с разтворени челюсти до врата на жертвата. Зъби, дълги колкото палеца на Трул, лъщяха в зейналата паст.
Природна драма. Живот, безгрижен към катаклизма, връхлетял го отзад — или отгоре. Жестоката ръка на бог, безразличен като самите животни.
Бинадас застана до него и каза:
— Това е породено от лабиринт.
Трул само кимна. Магия. Нищо друго не можеше да го обясни.
— Бог.
— Може би. Но не е задължително, братко. Някои сили трябва само да се отприщят. След това идва естествената инерция.
— Крепостта на Лед — промълви Трул. — Както го описват ледериите във вярата си.
— Ръката на Пазача — отвърна Бинадас. — Чакал е войната да свърши, преди да излезе и да отприщи силата си.
Трул се смяташе за един от най-вещите сред воините Едур в древните легенди на народа им. Но щом думите на Бинадас отекнаха в главата му, се почувства ужасно невеж.
— Къде са отишли? — попита той. — Тези древни сили. Защо живеем все едно… все едно че сме
Брат му сви рамене. Не му се искаше да наруши сдържаността си, разсъдливото си мълчание.
— Оставаме сами — най-сетне отвърна той, — за да опазим светостта на миналото си.
Трул се замисли над това. Погледът му бавно обходи картината пред тях, този тъмен, затаен живот, не успял да надбяга ориста си.
— Драгоценните ни истини са уязвими.
— На предизвикателства. Да.
— А солта дъвче леда под нас, докато светът ни не стане опасно тънък под нозете ни.
— Докато онова, което е замръзнало… не се разтопи.
Трул пристъпи още крачка напред срещу един от връхлитащите елени.
— Това, което се разтапя, на свой ред рухва на земята. И гние, Бинадас. Миналото е покрито с мухи.
Брат му се върна при олтара и каза:
— Онези, които коленичат пред това светилище, са били тук само преди няколко дни.
— Несъмнено има и други пътеки към този долен свят.
Трул се обърна към Терадас — чак сега си спомни, че е с тях. Воинът стоеше на прага, дъхът му излизаше във въздуха на гъста пара.
— Трябва да се връщаме при другите — рече Бинадас. — Утре ни чака дълъг път.
Нощта отмина, влажна и студена, с неспирния шепот на разтопената вода. Едурите се редуваха на пост, загърнати в кожи и стиснали оръжията си. Ала нямаше какво да се види в смътната, едва прозирна светлина. Лед, вода и камък. Смърт, алчно движение и кости. Сляп триумвират, властващ над един мразовит свят.
Малко преди разсъмване хапнаха, а после Рулад се закатери по въжетата — разчиташе на клиновете, забити в леда високо горе, на две трети от пътя, където цепнатината се стесняваше достатъчно, за да може да се прехвърли на северната стена. После започна да набива нови клинове в леда. Ледени късове заваляха върху чакащите долу, после до ушите им стигна далечният му вик. Мидик също се изкатери, а Трул и Феар вързаха торбите с храна, за да ги изтегли. След това вързаха и шейните.
— Днес трябва да внимаваме — каза Бинадас. — Ще разберат, че сме били тук и сме намерили светилището им.
— Но ние не го осквернихме — възрази Трул.
— Може би самото ни присъствие е достатъчно осквернение, братко.
Слънцето се бе издигнало над хоризонта, когато се събраха от другата страна на цепнатината, с натоварени и готови за път шейни. Небето бе ясно и вятър нямаше, но въздухът беше все така горчиво студен. Огнената слънчева топка бе придружена от две свои по-малки отражения, по-ярки и очертани от последния път, сякаш през току-що отминалата нощ светът бе завършил преображението си от онзи, който познаваха, в нещо странно и застрашително, враждебно на живота.
Терадас отново поведе. Освен пращенето на леда под краката им и съсъка на плазовете на шейните, обшити с кост от еленови рога, имаше и друго съскане, едновременно близко и далечно, сякаш самата тишина бе станала доловима, звук, за който Трул най-сетне разбра, че е от потока на собствената му кръв, втъкан в и около ритъма на дъха му и туптежа на сърцето му. Блясъкът гореше очите му. Всяко вдишване пронизваше дробовете му.
Тук нямаше място за Едур. „Крепостта на Лед. Вдъхваща страх на ледериите. Крадецът на живот… защо Ханан Мосаг ни изпрати тук?“
Терадас спря и се обърна.
— Вълчи следи. Звярът е толкова тежък, че е пробил снежната кора.
Стигнаха до него и спряха шейните.
Дирята пресичаше пътя им и водеше на запад. Стъпките бяха невероятно големи.
— Тези са на същество като онова, дето видяхме снощи в леда — рече Бинадас. — Какво ли е тръгнало да лови? Нищо не сме видели досега.
— Това не означава нищо, брате — изсумтя Феар. — Не сме тихи пътници с тези шейни.
— Все пак стадата оставят знак — отвърна Бинадас. — Трябваше да се натъкнем на нещо досега.
Продължиха напред.
Малко след пладне спряха да си починат. Ледената равнина се простираше безлика и плоска във всички посоки.
— Няма от какво да се боим тук — каза Рулад, седеше на едната шейна. — Няма да видим никого… и нищо, впрочем. Кажи ни, Феар, колко още ще вървим? Къде е този дар, който Ханан Мосаг иска да му намерим?
