животински кожи убийци, които боравели с нащърбени мечове от черно желязо. Взимали за трофеи части от телата на жертвите си и оставяли по пътя си трупове без ръце, крака и глави. Никого не отвеждали в плен и никога не оставяли на място телата на падналите.
Все пак обикновено нападали самотни ловци, най-много по двама. По-внушителни групи не закачали. Арапаите ги наричаха „Джхек“, което приблизително означаваше „двукраки вълци“.
— Гледат ни — заяви с дълбокия си глух глас Терадас.
Феар Сенгар сви рамене.
— Леденият пущинак не е толкова безжизнен, колкото изглежда. Зайци, лисици, земни бухали, бели вълци, мечки, аранаги…
— Арапаите разправяха за грамадни зверове — прекъсна го Рулад. — С кафява козина и бивни — видяхме вече бивни.
— Стари обаче, Рулад — отвърна Феар. — Намерени в леда. Тези зверове сигурно вече ги няма.
— Арапаите разправят друго.
— Живеят в страх от ледените пустини, Рулад — изсумтя Терадас. — Затова са ги запълнили с кошмарни зверове и демони. Е, ще видим, каквото ще видим. Починахте ли си вече? Губим дневна светлина.
— Да — рече Феар и се надигна. — Трябва да тръгваме.
Рулад и Мидик Бун поеха фланговете. И двамата бяха загърнати в мечешки кожи, черни и със сребристи яки. Ръцете им, в обшити с козина ръкавици — все дарове от арапаите — стискаха дългите копия, които използваха за тояги и с които при всяка стъпка мушкаха отъпкания сняг. Терадас крачеше на петнайсет крачки напред, а Трул, Феар и Бинадас държаха ядрото на групата и теглеха двете шейни, натоварени с пълните с продукти торби.
Бяха им казали, че по-навътре в пустошта под леда имало вода, солени останки от някогашно вътрешно море, и кухини, скрити под тънкия като кожа снежен покров. Коварен беше теренът под нозете им и се налагаше да вървят бавно.
Вятърът напираше, хапеше злобно и ги принуждаваше да крачат приведени срещу мразовитите му пориви.
Въпреки кожите, с които се беше увил, Трул бе стъписан от този внезапен студ, тази сляпа и безразлична, но алчна стихия. Спираше дъха му със смътния мирис на смърт.
Бяха увили лицата си с вълнени парцали, като бяха оставили съвсем тънки пролуки за очите. Не говореха — крачеха в пълна тишина. Скърцането на кожените им мокасини се чуваше приглушено и далечно.
Тук слънчевата топлина и смяната на сезона не можеха да спечелят войната. Сняг и лед се издигаха над вятъра, гавреха се със самото слънце с двойните му огледални отражения и Трул подозираше, че вятърът се носи ниско над земята, а високо горе ледените кристали висят неподвижно, безразлични към отминаващите сезони и години.
Вдигна глава и се взря нагоре, зачуден дали този лъскав, почти матов покров над главите им не таи замръзнали спомени от миналото, образи, пленени във всеки кристал, дали не свидетелства за всичко, което е ставало долу. Гъмжило от съдби, стигащи навярно чак до времето, когато тук е имало море на мястото на леда. Дали преди всички тези хиляди години водите му са порели неведоми същества в загадъчните си, издълбани от дървесни стволове лодки? И дали един ден са се превърнали в тези Джхек?
Ледериите говореха за Крепостите — странния пантеон на стихии, и сред тях беше Крепостта на Лед. Все едно че зимата бе породена от чародейство. Все едно че ледът и снегът бяха инструменти на преднамерено опустошение. Подобна представа съществуваше и в легендите на Едур. За леда, който пълзи, за да отнеме земята, напоена с кръвта на Тайст, жестоката кражба на извоювани с неимоверни усилия територии, извършена като акт на отмъщение, навярно смразяващо разцъфване на някое проклятие, изречено с последен дъх, в последно предизвикателство.
Тъй че чувството — доколкото такова съществуваше — бе за древна вражда. Ледът беше крадец — на живот, на земя, на достойно извоювана награда. Свързан със смърт и с кръв вечен затвор. Заради всичко това можеше да спечели само омраза.
Движеха се бавно, но без да спират, през хаотични полета начупени, стърчащи ледени късове, които в далечината изглеждаха просто бели, ала отблизо се оказваше, че са в безброй оттенъци на зелено, синьо и кафяво. Прекосяваха равнини от изваян от вятъра здраво отъпкан сняг, струпан на дюни, гладки като пясък. През странни, запушени с лед хлътнатини, където незрими сили бяха изтласкали едната страна срещу другата на кръстати пътеки — все едно че плътният свят отдолу се е блъскал в обезумяло бягство.
Някъде късно следобед ги спря приглушеният вик на Терадас. Трул, който вървеше с очи, забити в земята, вдигна глава и видя, че Терадас е застанал пред нещо и им сочи напред с увитата си в кожа ръка. След няколко мига стигнаха до него.
Пред пътя им се изпъваше дълбока пукнатина — поне петнайсет разтега широка. Стръмните ледени стени се спускаха надолу в тъмното, а от дълбините й се издигаше странна миризма.
— Сол — каза Бинадас, щом смъкна покривалото от лицето си. — Приливни езера.
Рулад и Мидик спряха от двете им страни.
— Като че ли стига чак до хоризонта — изсумтя Рулад.
— Разломът изглежда скорошен — отбеляза Бинадас и се наведе над ръба. — Ледът като че ли се топи.
— Навярно лятото е успяло да спечели малка победа в тази пустош — каза Феар. — Подминахме запушени цепнатини, които може да са белези от такива рани в миналото.
— Как ще минем? — попита Мидик.
— Мога да привлека сенки отдолу — каза Бинадас, но после поклати глава. — Но ми призлява от тази мисъл. Ако вътре има духове, те ще са неподвластни. Тук има пластове от магия, втъкана в снега и леда, а тя не обича Емурлан.
— Вадете въжетата — каза Феар.
— Скоро ще се стъмни.
— Ако се наложи, ще си вдигнем бивака долу.
Трул го погледна накриво.
— А ако се затвори, докато сме долу?
— Не мисля, че е възможно — отвърна Феар. — Освен това тази нощ ще останем невидими, нали ще сме скрити в дълбините. Ако в тази земя наистина има зверове — макар че досега не видяхме следи, — бих предпочел да ги избягваме.
Мокри камъчета застъргаха под мокасините на Трул и той пусна въжето. Огледа се изненадан от смътното зелено сияние, обгърнало всичко. Наистина бяха на морско дъно. Сол беше прояла леда по ръбовете и бе изваяла огромни кухини, пълни с лъскави колони. Въздухът беше студен и смрадлив.
Мидик и Рулад вече бяха извадили дърва от багажа и палеха огъня. Бинадас и Феар товареха отново шейните, та торбите с храна да не лежат на мократа земя, а Терадас беше тръгнал да огледа ледените пещери.
Трул отиде до едно от плитките езерца и приклекна на брега. Солената вода гъмжеше от малки сиви скариди. Край водата пъплеха рачета.
— Ледът умира — каза Феар зад него.
Трул се изправи, обърна се и погледна брат си в очите.
— Защо казваш това?
— Солта дъвче плътта му. Смятам, че сме в най-ниската част на древното морско дъно. Където се е събрала последната вода, а после бавно се е изпарила. Тези солни стълбове са всичко, което е останало. Ако целият басейн беше като тук, ледената кора щеше да се е сринала…
— Навярно става точно това — подхвърли Бинадас. — На цикли, през хиляди години. Рухва, после солта отново започва да си върши работата.
Трул се взря в сумрака.
— Не мога да повярвам, че тези стълбове крепят целия този лед. Трябва да има цикли на рухване, както каза Бинадас. — Очите му доловиха движение и след миг от тъмното се появи Терадас. Беше извадил меча си.
