преди толкова време заби нож в сърцето си и сега всеки ден го върти, за да се увери, че още си е там.
— Ако гледаш на мен като на дете, грешката е твоя, а не моя, Бурук — изръмжа Хул.
— Леко предупреждение, че не си сред деца — отвърна търговецът.
После тръгна към цитаделата. Серен се забави да изчака Хул — търговецът вървеше на няколко крачки пред тях, едва видим в тъмното — и го попита тихо:
— Срещал ли си се с Ханан Мосаг?
— Гостувал съм тук, Серен.
— В дома на краля-магьосник?
— Не. На рода Сенгар. Най-близкият до кралската кръв. Най-големият син, Феар Сенгар, е Пълководецът на Ханан Мосаг — това не е истинската му титла, но като превод става.
Серен се замисли, намръщи се и рече:
— Значи очакваш, че тази нощ ще присъстват и приятели.
— Очаквах го, но няма да е така. Освен бащата, Томад, и жена му, от Сенгар в селото няма никой. Синовете са заминали.
— Заминали? Къде?
Хул поклати глава.
— Не знам. Доста е… странно. Не мисля, че Феар и братята му ще се върнат за мирните преговори.
— Кралят-магьосник знае ли за кръвните връзки, с които си се обвързал с Бинадас Сенгар?
— Разбира се.
Бурук Бледия беше стигнал до моста към вътрешната стена. Мъглата се бе сгъстила и скриваше света около тримата ледерии. Не се виждаше никой, нито се чуваше звук, освен хрущенето на стъпалата им по чакълестата пътека. Масивната грамада на цитаделата изведнъж се открои пред очите им.
Широкият сводест вход сияеше от огнена светлина.
— Няма стражи — промълви Серен.
— Поне наяве — отвърна Хул Бедикт.
Бурук изкачи двете ниски стъпала до площадката, спря да разкопчае пелерината си и пристъпи вътре. След миг Серен и Хул го последваха.
Дългата зала беше буквално празна. Масата за гостите бе много по-малка от другата, която явно обикновено заемаше централната част на залата — личеше си от захабените шарки на огромния килим, покриващ дъсчения под, а и Серен видя самата маса за пирове, избутана встрани до покритата с гоблени стена.
Скромната маса, която ги очакваше, бе поставена напряко, с три стола с високи гърбове на отсамната страна — за тримата ледерии. Срещу тях седеше кралят-магьосник и вече ядеше. В сенките зад Ханан Мосаг стояха неподвижно петима воини Едур.
„Трябва да са К’риснан. Заклинатели… Изглеждат млади.“
Кралят-магьосник им махна да се приближат и заговори на ледерийски:
— Заповядайте, моля. Мразя изстинала храна, затова ме заварвате така грубо да пълня корема си.
Бурук Бледия се поклони ниско и отвърна:
— Не мисля, че сме закъснели, ваше…
— Не сте, но не си падам по официалностите. Всъщност изисканите дворцови порядки често ме отегчават. Простете ми, моля, тази кралска нетърпеливост.
— Апетитите не признават изискванията за благоприличие, ваше величество — рече Бурук и се приближи.
— Бях убеден, че един ледерий ще ме разбере. А сега… — Изведнъж той се надигна и ги спря с жест. — Обявявам за свои гости Бурук Бледия, Аквитор Серен Педак и Страж Хул Бедикт. Моля, разполагайте се. Ям само онова, което приготвят готвачите ми.
Имаше глас, който човек можеше да слуша, без да забележи как отминава времето и като забрави всякакви неудобства. Серен си даде сметка, че Ханан Мосаг е наистина много, много опасен крал.
Бурук Бледия зае централното място. Серен пристъпи отляво на търговеца, а Хул — отдясно. Щом се настаниха на столовете от черно дърво, кралят-маг отново седна и посегна към бокала си.
— Вино от Трейт. В чест на гостите ми.
— Получено в почтена търговия, надяваме се — каза Бурук.
— Уви, боя се, че не — отвърна Ханан Мосаг и погледна търговеца едва ли не свенливо. — Но съм сигурен, че всички тук на тази маса сме наглеци.
Бурук вдигна бокала си и отпи. Помълча за миг, сякаш за да прецени виното, и въздъхна.
— За жалост, реколтата е съвсем леко вгорчена, ваше величество.
Кралят-магьосник се намръщи.
— Мислех, че вкусът му трябва да е точно такъв.
— Не е изненадващо, ваше величество, щом човек привикне.
— Удобството на познатото отново се оказва силен арбитър, Бурук.
— Уви, на ледериите често познатото им омръзва, в резултат на което често пъти гледат на него като на влошаване на качеството.
— Твърде сложно съждение, Бурук — каза Ханан Мосаг. — Все още не сме достатъчно пияни, за да си играем с думите, освен ако не сте утолявали жаждата си в жилището си, в който случай съм в неизгодни позиции.
Бурук си взе късче пушена риба.
— Боя се, че съм ужасно трезвен. Ако някой е в неизгодни позиции, това сме ние.
— Защо така?
— Ваше величество, вие ни зачетохте с вино, примесено с кръв — доста изнервящ жест. Нещо повече, до нас стигна вестта за избиването на ледерийските ловци на тюлени. Толкова кръв може да ни удави.
Бурук Бледия явно не се канеше да води беседата с двусмислена размяна на реплики. Любопитна тактика, помисли си Серен. Подозираше, че при създалите се обстоятелства крал Езгара Дисканар едва ли щеше да я одобри.
— Убеден съм, че малкото оцелели близки на избитите бивнести тюлени биха се съгласили с вас, повлечени в този тъмен прилив — отвърна като че ли с по-замислен тон кралят-маг.
— Чухме също така — продължи Бурук, — за корабите, върнали се в пристанището на Трейт. Трюмовете, в които е трябвало да е този толкова скъп улов, са се оказали необяснимо празни.
— Празни? Каква небрежност.
Бурук се отпусна в стола си, стисна бокала и загледа тъмната течност.
Изведнъж се намеси Хул Бедикт:
— Кралю-магьосник, аз поне не изпитвам недоволство от решението на този вероломен акт. Ловците са нарушили отдавна установени споразумения и са заслужили съдбата си.
— Съмнявам се, че скърбящите им близки биха се съгласили с вас, Страж — отвърна съвсем сериозно Ханан Мосаг. — Думите ви са студени. Доколкото съм разбрал, понятието за дълг е всепроникваща сила сред вашия народ. Тези нещастни ловци са били
— Възможните последствия от това избиване вещаят много повече скръб, ваше величество — подхвърли Бурук Бледия.
— А това неизбежно ли е, търговецо?
Бурук примига.
— Да — отвърна Хул Бедикт и се наведе над масата. — Кралю, нима има съмнения кой трябва да бъде накаран да скърби? Вие споменахте за студени господари и да, в този случай би трябвало да се пролее тяхната кръв. Но все пак те са господари само защото Длъжниците са ги приели за такива. В това е отровата на златото, като единствената мярка за стойност. Онези ловци са били не по-малко виновни заради своето отчаяние, ваше величество. Всички те са играчи в една и съща игра.
— Хул Бедикт говори само от свое име — заяви Бурук.
— Нима всички не говорим от свое име? — попита Ханан Мосаг.
— Колкото и да е желателно, ваше величество, ще е грешка да твърдим такова нещо — аз за себе си,
