Урут и Майен стояха пред него. Две жени Тайст — нито пъстри, нито ослепително ярки. Само две сенки — бледи и безсмислени.
Между двете и на една стъпка назад Пернатата вещица стоеше най-първа в свитата роби. Големите й очи, изпълнени с трескаво предупреждение, бяха впити в неговите.
Удинаас сведе глава пред Урут.
— Да, господарке.
— Намери си цяр за ръцете — рече Урут.
— Благодаря, господарке.
Свитата продължи покрай него в дома.
Удинаас се взря в рибата. Погледа още миг окото, а после го избоде с палец.
Серен Педак стоеше на каменистия бряг под дъжда и гледаше неспокойната вода — пердашещият дъжд превръщаше повърхността й в пъпчива кожа, сива и нашарена като паяжина; водата се издуваше и напираше към брега, за да засъска уморено върху гладките камъни.
Нощта беше дошла, пропълзяла бе от драгоценните си сенки. Тъмните часове бяха загърнали всички като безмълвен саван, спуснал се над селото. Серен Педак стоеше и мислеше за робите ледерии.
Народът й сякаш бе особено пригоден за робуване. Свободата беше олтар, към който поклонниците цял живот се стремят да се домогнат, пълзят и дращят по гладкия под, докато кръвта не оплиска лъскавия камък, но всъщност този олтар си оставаше все така недостижим за смъртните. Всяко жертвоприношение бе оправдано в святото й име. При все това тя знаеше, че богохулството пред този идол е кухо престъпление. Свободата не беше бог. А дори да беше, дори да имаше лице, извърнато към поклонниците й, то изражението на това лице щеше да е подигравателно. Робските вериги отнемаха на човек нещо, което всъщност никога не е притежавал.
Робите ледерии в това село не дължаха никакви дългове. Служеха, изпълняваха съвсем ясни задачи и им се плащаше с храна и подслон. Можеха да се женят. Да създават деца, които нямаше да наследят дълговете на родителите си. В отреденото им време задълженията им не нарастваха, не поглъщаха все повече и повече от живота им. Като цяло, за тези нейни сънародници свободата сякаш изглеждаше нещо почти безсмислено.
Дете с името Перната вещица. Като вещицата от далечното минало, облечена непривично, излязла сякаш от древните истории, скована и непохватна в държанието си, както сякаш трябваше да бъдат всички старовремски хора. Избрана още от утробата гадателка на плочи, която упражнява пророческата си дарба в служба на своята общност, а не заради монетите в нечия кожена кесия. Навярно името бе изгубило значението си сред тези роби. Навярно изобщо не съществуваха никакви древни плочи, нито строги обредни нощи, в които по неясна смътна и накъсана пътека се събират съдби — ужасяващата мозайка на предопределеността, разкрита пред очите на всички, с една жена-дете със забулени очи, надзираваща страшния ритуал.
Слухът й долови стърженето по камъните откъм близкото речно устие. Тя се извърна натам и видя роба, приведен над брега. Той топна ръце в студената вода, сякаш търсеше освобождение или бягство в леденото изтръпване на сетивата.
Обзета от любопитство, Серен Педак се приближи до него.
Погледът, който й хвърли, беше неуверен и предпазлив.
— При Едур тези часове са изпълнени с грижа, Аквитор. Най-добре е да не се изричат думи.
— Но ние не сме Едур — отвърна тя. — Нали?
Мъжът измъкна ръцете си от водата. Бяха зачервени и подути.
— Емурлан кърви от недрата на тези земи, Аквитор.
— Все едно, ние сме ледерии.
В отговор той се усмихна кисело.
— Аз съм роб, Аквитор.
— Точно за това си мислех. Робството. Свобода от дълг. Как преценяваш тази размяна?
Той клекна — водата закапа от дланите му — и се загледа в прозрачния бързей. Дъждът бе спрял и нощната мъгла се прокрадваше откъм леса.
— Дългът си остава, Аквитор. Властва над всеки роб ледерий. При едурите това е дълг, който никога няма да се изплати.
Тя се взря стъписана в него.
— Но това е лудост!
Мъжът се усмихна отново.
— Тези неща са мярка за всички ни. Защо си мислеше, че робството може да ги промени?
Серен замълча, взряна в клекналия до водата мъж. Ни най-малко не можеше да се нарече отблъскващ, но след като вече бе разбрала, виждаше тежестта на бремето, което го бе налегнало, и истината, че за него, както и за всяко дете, чийто баща можеше да стане, няма да има облекчение от петното на дълга. Беше жестоко. Беше… по ледерийски.
— Има една робиня — промълви тя. — Пернатата вещица.
Той потрепери.
— Да. Тукашната ни гадателка на плочки.
— Аха. Тъкмо се чудех. Колко поколения е живяло семейството й като роби на Едур?
— Десетки може би.
— И въпреки това дарбата е устояла? В този свят на Куралд Емурлан? Това е необичайно.
— Нима? — Той сви рамене и стана. — Тази нощ, докато вие и спътниците ви гостувате на Ханан Мосаг, Пернатата вещица ще гадае.
Внезапен мраз прониза Серен Педак. Тя вдиша дълбоко, после бавно и тежко въздъхна.
— Има… риск в това.
— То се знае, Аквитор.
— Да. Разбирам.
— Трябва да вървя. Работа ме чака — рече той. Отбягваше погледа й.
— Разбира се. Дано това, че те забавих, не ти донесе неприятности.
Той пак се усмихна, но не отвърна нищо. И бавно се отдалечи от брега.
Загърнат в промазаната с восък против дъжда пелерина, Бурук Бледия стоеше пред огъня на нереките. Хул Бедикт бе застанал малко зад търговеца — бе придърпал качулката на наметалото над главата си и мълчеше.
Серен пристъпи до Бурук и се загледа в борещите се с мрака пламъци, димът бе надвиснал над тях. Нощният мраз се бе просмукал в костите на Аквитора и вратът й се бе вкочанил от студа. Болката зад очите й се усилваше.
— Зле ми е, Серен Педак — въздъхна Бурук.
Тя едва чу немощния му треперлив глас.
— Бягаше дълго. И далече.
— Само за да се озова тук, пред този болнав огън. Не съм толкова глупав, че да не си давам сметка за престъпленията си.
— Кои престъпления, Бурук? — изсумтя Хул зад тях. — Извършените или онези, които предстоят?
— Разликата е без значение — отвърна търговецът и изправи рамене. — Тази нощ ще бъдем гости на Ханан Мосаг. Готови ли сте?
— Официалността е най-малкото, което вещае тази среща, Бурук — рече Серен. — Кралят-магьосник възнамерява да изрази позицията си недвусмислено. Ще чуем предупреждение и се очаква да го предадем на делегацията, щом пристигне.
— Намеренията също са без значение, Аквитор. Лично аз съм без очаквания, докато един от трима ни е погълнат само от това и от нищо друго. Репетирани изявления, злокобни фрази — всичко това предстои в тази тягостна среща. — Бурук се извърна към Хул. — Все още разсъждаваш като дете, нали? Глинените фигурки, потънали до глезените в пясъка, една тук, друга — там. Един каже това, друг — онова, после ти се пресегнеш и ги преподредиш както трябва. Сцени, гледки, сковани и непоклатими. Горкият Хул Бедикт, който
