— Разговаря със знатните вдовици. Вътре са вече от доста време. И не, не знам какво ги притеснява.
— И си въобразяваш, че щях да те попитам?
— Как са сънищата ти, Перната вещице?
Тя пребледня и се огледа, сякаш търсеше друго място, където да изчака. Но беше заръсил лек дъжд, а под стрехите и двамата бяха на сушина.
— Нищо не знаеш за сънищата ми, Длъжнико.
— Как така? В тях всяка нощ идваш при мен. Говорим си. Спорим. Ти искаш отговори от мен. Проклинаш погледа в очите ми. А накрая все бягаш.
Тя не пожела да срещне погледа му.
— Не може да си там. В ума ми. Ти си нищо за мен.
— Ние сме падналите, Перната вещице. Ти, аз, призраците. Всички ние. Ние сме прахът, завихрил се около глезените им, докато те крачат напред в славата си. След време може да се вдигнем под несекващите им стъпки и да ги задавим, но това ще е жалко отмъщение, не мислиш ли?
— Напоследък не говориш като преди, Удинаас. Вече не знам кой говори чрез тебе.
Той заби очи в полепналите си с люспи ръце.
— И как да отговоря на това? Дали съм си останал непроменен? Едва ли. Но означава ли това, че промените не са мои? Бих се заради тебе с Бялата врана, Перната вещице. Изтръгнах те от ноктите й, а ти само ме кълнеш.
— Смяташ, че трябва да съм ти благодарна, защото ти дължа живота си?
Той примижа, но успя да се усмихне и отново вдигна очи. Улови я, че го гледа съсредоточено, макар че тя веднага извърна глава.
— А, разбирам. Разбрала си, че си… длъжничка. На мен.
— Грешиш — изсъска му тя. — Урут щеше да ме спаси. Ти не направи нищо — само се направи на глупак.
— Тя закъсня много, Перната вещице. А ти настоятелно продължаваш да ме наричаш „Длъжник“, сякаш ако го повтаряш достатъчно често, това ще смъкне…
— Млъкни! Нищо общо не искам да имам с теб!
— Нямаш избор, макар че ако го изречеш по-високо, главите и на двама ни ще кацнат на колове пред стените. Какво поиска Аквиторът от Майен?
Тя потръпна нервно, поколеба се, но отвърна:
— Да каже „добре дошли“ на нереките. Те умират.
Удинаас поклати глава.
— Този дар може да го даде само кралят-магьосник.
— И аз така мислех. Но Майен се предложи вместо него.
Той я изгледа изумено.
— Сериозно? Да не си е изгубила ума?
— По-тихо, глупако! — Пернатата вещица приседна срещу него. — Предстоящият брак й е замаял главата. Въобразява си, че е кралица, и е станала непоносима. А сега ще ходи и нереките да благославя…
— Да благославя?!
— Сама го каза, да. Мисля, че даже и Аквиторът се изуми.
— Аквиторът е Серен Педак, нали?
Пернатата вещица кимна.
Помълчаха, после Удинаас попита:
— Какво би постигнало едно такова благославяне според теб?
— Сигурно нищо. Нереките са прекършен народ. Боговете им са мъртви, духовете на предците им са се разпръснали. О, някой и друг призрак би могъл да се привлече на новоосветеното място…
— Благословията на Едур може да направи това? Да освети място?
— Може би. Не знам. Но може да има обвързване. На съдби. Зависи доколко е чиста кръвта на Майен. От всичко, което я чака в живота, от това дали е… — Махна сърдито с ръка и млъкна.
„От това дали е вдовица. Но как може да има съмнения в това? Тя все още е неомъжена, а Едур никога не нарушават тези правила.“
— Двамата с теб не сме си говорили — рече Удинаас. — Казах ти, че трябва да почакаш, защото съм длъжен. Не си имала основание да смяташ, че съобщението от Майен е спешно. Ние сме роби, Перната вещице. Не разсъждаваме, а за Едур и обичаите им не знаем почти нищо.
Най-сетне го погледна в очите.
— Да. Тази нощ Ханан Мосаг ще се срещне с ледериите.
— Знам.
— Бурук Бледия. Серен Педак. Хул Бедикт.
Удинаас се усмихна криво.
— Ако благоволиш, в чии нозе ще бъдат хвърлени плочките, Перната вещице?
— От тези тримата ли? Блудния знае, Удинаас. — Като че ли усети, че е поомекнала към него, и се изправи. — Ще постоя ей там. Ще почакам.
— Каниш се да ги хвърлиш тази нощ, нали?
Тя кимна отсечено в отговор и се отдалечи под стрехите, само на педя от усилилия се дъжд, а Удинаас отново се залови с чистенето на рибата. И се замисли над онова, което бе казал преди малко. Падналите. „Чудно, кой ли върви по дирите ни? Ние, забравените, отхвърлените, нищите. Когато пътят е провал, никой никога не тръгва драговолно по него. Падналите. Защо плаче сърцето ми за тях? Не за тях, а за нас, защото и аз се броя сред тях. Роби, крепостници, безименни селяци и ратаи, размитите лица в тълпата — само едно петно в паметта, тътрещи се нозе по страничните друмища на историята.“
„Може ли човек да се спре, да се обърне през рамо, да присвие очи и да прониже мрака? И да види падналите? Може ли човек изобщо да види падналите? И ако да, какво чувство ще изпита?“
По бузите му се стичаха сълзи и капеха по оцапаните му ръце. Знаеше отговора на този въпрос, отговор — остър като нож и забит дълбоко. И този отговор беше признание.
Щом Майен си отиде, Хул Бедикт се приближи до Серен Педак. Нереките зад тях говореха на майчиния си език — бързи и груби слова, изпълнени с неверие. Дъждът съскаше в огнищата.
— Не беше длъжна да го прави.
— Не беше — съгласи се Серен. — Все пак не съм много сигурна какво се случи току-що. В края на краищата бяха само думи. Нали?
— Тя не ги обяви за гости, Серен. Тя
Аквиторът хвърли поглед към нереките и се намръщи, като видя зачервените им изнервени лица.
— За какво си говорят?
— Това е старият диалект. Долавям керванджийски думи, които разбирам, но повечето — не.
— Не знаех, че нереките имат два езика.
— Името им се споменава в хрониките за първите заселничества — отвърна Хул. — Те са туземният народ. Територията им е обхващала целия юг. Нереки са наблюдавали приближаването на първите кораби. Нереки са дошли да поздравят първите ледерии, стъпили на този континент. Нереки са търгували с тях, учели са колонизаторите как да живеят на тази земя, давали са им церове против треската. Те са тук от много, много време. Два езика ли? Изненадан съм, че не са хиляда.
— Хм… — отрони Серен Педак. — Поне се оживиха. Ще ядат, ще правят каквото им нареди Бурук…
— Да. Но долавям у тях нов страх — не онзи, който ги обездвижваше, но източник на тревожни мисли. Изглежда, дори и те не разбират пълното значение на тази благословия.
— Тази земя никога не е била тяхна, нали?
— Не знам. Едур определено твърдят, че винаги са били тука, още от времето, когато ледовете за първи път са се отдръпнали от света.
— О, да. Бях забравила. Странните им митове за сътворението. Гущери, дракони и лед, бог-крал и измяната срещу него.
