Едур можеше да навреди на самото им съществуване. Те сякаш се бяха съсухрили, не слушаха увещанията на Бурук и не искаха дори да се хранят. Серен бе отишла да потърси Хул с надеждата, че ще го убеди да поговори с тях.
Когато го намери, започна да се чуди дали и той не е прихванал нещо от изнервящия покров, спуснал се върху нереките. Хул Бедикт изглеждаше състарен, все едно е изтърпял пътуването на ужасна цена и го чака още по-тежко бреме…
Сега Серен Педак обърна гръб на играещите деца и закрачи към седналия на дългата скамейка Хул. Вярно, мъжете бързо и упорито вдигаха вътрешните си прегради, но повече не можеше да се търпи.
— Нереките ще измрат от глад, ако не направиш нещо.
Не последва никакъв знак, че я е чул.
— Чудесно — сопна се тя. — Какво толкова значат няколко нереки повече в уема на жертвите ти?
Искаше да предизвика гняв. Ярост. Искаше да го нарани с това, макар и само за да потвърди, че в жилите му тече все още кръв. Но при злобните й думи той само вдигна глава и й се усмихна кротко.
— Серен Педак. Нереките очакват приемане от Тайст Едур, също като нас — макар че ние, ледериите, сме много по-нечувствителни за духовното страдание, което Едур искат да изпитаме. Дебела ни е кожата, така да се каже…
— Защото сме се вторачили в своята неминуема предопределеност — отвърна тя. — И какво от това?
— Дълго време си мислех — заговори той и усмивката му повехна, — че дебелината на нашата… броня е само илюзия. Надутост и самодоволна арогантност, прикриваща дълбоко вкоренените ни колебания. Че живеем в непрекъсната криза и че самозаявената ни предопределеност носи хиляди маски, които не прилягат истински на…
— Как биха могли, Хул Бедикт, след като са моделирани за съвършенство?
Той вдигна рамене, наведе глава и се загледа в дланите си.
— Но в повечето отношения бронята ни наистина е дебела. Неподатлива на нюансите, сляпа за изтънченото. Поради това винаги сме толкова подозрителни спрямо притворни неща, особено когато се изразят от чужди, от външни.
— И ние си имаме своите коварства. Обрисува ни като някакви вървящи слепешката глупци.
— И сме точно такива, в много отношения — отвърна той. — О, да, виждаме целите си съвсем ясно. Но пренебрегваме факта, че всяка стъпка, която правим към тях, прекършва някого, някъде.
— Дори наши сънародници.
— Да, точно това е. — Стана и Серен Педак за пореден път се стъписа от туловището му. Огромен… пречупен мъж. — Ще се постарая да облекча терзанията на нереките.
— Добре.
Серен затвори очи и заслуша отдалечаващите се стъпки на Хул.
„Добре.“
После тръгна към селото — по главната улица и през моста, водещ през портите във вътрешната част, където бяха жилищата на благородните хироти. След тях, в самия център, бе домът на Ханан Мосаг. Тя спря на широкия площад зад палисадата около дългата къща. Деца не се мяркаха, само роби, улисани в черната си къщна работа, и шепа воини, упражняващи се с оръжия. Никой не обръщаше внимание на Аквитора, поне външно, макар да беше сигурна, че наблюдават зорко всяка нейна стъпка.
Двама роби ледерии минаха покрай нея — носеха огромна мрежа, пълна с миди. Серен ги спря.
— Искам да говоря с някоя матрона Едур.
— Тя иде насам — отвърна единият, без да я погледне.
Серен се обърна.
Жената Едур, която крачеше към нея, бе заобиколена от прислужници. Изглеждаше млада, но всъщност нямаше как да се разбере. Привлекателна, но това само по себе си не беше необичайно. Беше облечена в дълъг халат, вълната беше боядисана в среднощно синьо, с шарки от златни нишки и брокат по ръкавите. Дългата й права кафява коса не беше вързана.
— Аквитор, изгубихте ли се? — попита тя на речта на Едур.
— Не. Искам да поговоря с вас от името на нереките.
Тънките вежди се извиха над сърцевидното лице.
— С мен?
— С Едур — отвърна Серен.
— Аха. И какво желаете да кажете?
— Докато Тайст Едур не благоволят официално да предложат на нереките гостоприемството си, те гладуват и изпитват духовно терзание. Моля ви да проявите милост към тях.
— Убедена съм, че това е просто недоглеждане, Аквитор. Нали аудиенцията ви с краля-магьосник ще се състои тази нощ?
— Да. Но това не е гаранция, че ще бъдем официално обявени за ваши гости, нали?
— Настоявате за специално отношение?
— Не за нас. За нереките.
Жената я изгледа продължително.
— Кажете ми, ако благоволите, кои са и какво представляват тези нереки?
Изтекоха няколко мига, докато Серен се мъчеше да се приспособи към тази неочаквана арогантност. Неочаквана, но общо взето не и изненадваща — тя просто се беше поддала на собствените си предположения. Явно не само ледериите бяха податливи на своите мании. Както и на своята арогантност.
— Моля, милейди…
— Казвам се Майен.
— Моля, Майен. Нереките са слуги на Бурук Бледия. Статутът им е подобен на вашите роби. Те са от племе, асимилирано преди време от Ледер, и сега работят, за да изплатят дълга си.
— Нима присъединяването към Ледер налага дълг?
Серен присви очи.
— Не пряк… не само по себе си, Майен. Имаше… особени обстоятелства.
— Да, разбира се. Винаги има, нали? — Жената Едур притисна пръст към устните си, след което сякаш взе решение. — Щом е така, заведете ме при тези нереки, Аквитор.
— Моля? Веднага ли?
— Да. Колкото по-скоро се успокоят духовете им, толкова по-добре. Или съм ви разбрала погрешно?
— Не сте.
— Предполагам, че благословията на който и да е Едур ще е достатъчна за жалките ви слуги. А и не виждам как би могла да повлияе на отношенията на краля-магьосник с вас. Всъщност сигурна съм, че няма да им въздейства. — Майен се обърна към една от робините си ледерийки. — Перната вещице, съобщи, моля те, на Урут Сенгар, че ще се позабавя, но я увери, че няма да е задълго.
Младата жена се поклони и затича към къщата. Серен се вторачи за миг след нея.
— Майен, ако мога да попитам, кой й е дал това име?
— Перната вещица ли? Ледерийско е, нали? Ледериите, родени като роби при нас, получават майчините си имена. Или бабините, според практиката на расата ви. Не съм се замисляла много. Защо?
Серен сви рамене.
— Просто името е много старо. Не съм чувала да се използва — има го само в хрониките.
— Е, да тръгваме ли, Аквитор?
Удинаас седеше на ниското трикрако столче до входа и стържеше люспи от коша със сушена риба. Ръцете му бяха мокри, зачервени и напукани от солта. Видял беше пристигането на Аквитора, последвано от отклонението на Майен, а сега — и приближаващата се с угрижено лице Перната вещица.
— Длъжнико, Урут вътре ли е? — попита го рязко тя.
— Да, но трябва да изчакаш.
— Защо?
