— Чакай малко — прекъсна я слисано Техол. — Нали не намекваш, че…
— Повечето мъже не могат да схванат разликата, но усилва многократно удоволствието… поне в това съм убедена. Никога не съм си вкарвала утуулу, защото се настанява завинаги и има нужда от, хм, постоянно подхранване.
— Колко често? — настойчиво попита Шурк и Техол долови в гласа й уместна тревога.
— Ежедневно.
— Но сетивата на Шурк са мъртви — как може да усети какво чувства това отуленце?
— Не са мъртви, Техол Бедикт, само са приспани. Освен това много скоро ресничките на утуулу ще пронижат цялото й тяло и колкото по-здрав е организмът, толкова по-блестяща и по-жива ще е сияйната й плът!
— Разбирам. А мозъкът ми? Тези коренчета и там ли ще проникнат?
— Е, това не можем да го позволим, нали? Иначе ще трябва да изкараш остатъка от съществуването си в лигавене в гореща вана. Не, в мозъка ти ще вкараме отрова… не съвсем истинска отрова, а извлек от едно дребно животинче, което обитава горещите извори заедно с утуулу. Въпросният извлек е неприятен за утуулу. Природата е нещо удивително, не мислите ли?
Бъг едва се дотътри до къщата на господаря си. До разсъмване оставаше по-малко от час. Чувстваше се изцеден повече от благословията, която беше дал, отколкото от подготовката на трупа на старицата за погребението. Направи две крачки в стаята и спря.
Шанд седеше на пода, опряла гръб на отсрещната стена.
— Къде е кучият син, Бъг?
— По работа. Макар да допускам, че ще се усъмниш. Цяла нощ не съм спал и не ставам за разговор, Шанд…
— Изобщо не ми пука. Каква работа? Какво толкова трябва да прави точно когато целият останал свят спи?
— Шанд, виж…
— Отговори ми!
Бъг отиде до котлето на скарата над угасналото вече огнище и гребна чаша от гъстия хладък чай.
— Дванайсет пласта инвестиции, като подземни течения под основите — подравят, но поглъщат всякакъв трус. Това са съществените опори на всяка икономика, на тях стъпва всичко останало.
— Не може човек да се занимава с бизнес посред нощ.
— Не и с обичайния вид бизнес, да. Но във всичко това има опасности, Шанд. Заплахи. И трябва да сме готови да ги посрещнем. Все едно. Но ти какво правиш посред нощ без телохранителя си?
— Кой? Ублала? Оня тъпак? В леглото на Рисарх трябва да е. Или на Хеджун. Все едно, не е в моето тази нощ. Редуваме си го.
Бъг я изгледа умислено, допи си чая и остави чашата на пода.
— Вярно ли е всичко това? — попита след малко Шанд. — За тези инвестиции?
— Да.
— Защо не ни ги казва тези неща?
— Защото инвестициите ви трябва да си останат отделени. Несвързани. Без никаква възможност за съпоставка. Така че следвайте точно указанията му. Рано или късно всичко ще се изясни.
— Мразя гениите.
— Естествено. Вярно, всичко изглежда объркващо. Но се свиква.
— А „Конструкции Бъг“ как върви?
— Съвсем прилично.
— Тя за какво е, между другото? Само за печелене на пари ли?
— Не. Целта е да се спечели договорът за Вечния дом.
Шанд го зяпна.
— Защо?
Бъг отвърна само с усмивка.
Дезинфекция, избелване, остъргване и сресване. Ароматни масла, втрити в дрехите и кожата. Консервиращи масла, втрити навсякъде другаде. Лъскане на очи, нос, уши и уста. Накрая дойде ред за помпата.
В който момент Техол се изниза навън да подиша чист въздух.
Небето на изток избледняваше, по-неразумните граждани вече се бяха събудили и излизаха по улиците. Тропот на коли по калдъръмите. Някъде изкукурига петел и жизнерадостната му песен внезапно замлъкна, последвана от радостен лай на псе.
Чу стъпки зад себе си. Спряха вдясно.
— Още си тука?
— О, помощникът на Селуш. И как се чувстваш в това ужасно утро, Падерънт?
Колкото и учтив да беше въпросът на Техол, вечно киселото лице на стареца се смачка още повече.
— Как се чувствам? Недоспал! Така се чувствам, проклето влечуго такова! Още ли са вътре? Загубена кауза, мене ако питаш. Загубена. Също като тебе, Техол Бедикт. Познавах майка ти — какво щеше да каже, ако те видеше сега?
— Познаваше трупа й, стар глупак такъв. Преди изобщо не се бяхте срещали.
— Мислиш, че не ми е разказала всичко за себе си ли? Мислиш, че не мога да видя каквото има да се види ли? Душата отвътре оформя плътта. О, разказа ми тя, и още как.
Техол повдигна учудено вежда.
— Душата отвътре оформя плътта? — Изгледа сбръчканото, съсухрено и намръщено лице на стареца. — Богове.
— Е, уязвих те, нали? Тъй де! Така става, като не оставят свестния човек да подреме!
Малко глинено гърне се пръсна на камъните между тях, придружено от сърдит вик от прозореца на отсрещната сграда.
— Видя ли! — изрева Падерънт и скри главата си с ръце, макар и със закъснение. — Съседите ни намразиха! Ама ти не живееш тука, нали?
— Хайде по-кротко. Само те попитах как се чувстваш тази сутрин, ако си забравил. Отговорът ти трябваше да е също толкова глупав и безсмислен. Ако бях искал да ми изреждаш всичките си несгоди… ами не го исках. Кой ще го иска? Очакваше се най-обикновена, безвредна учтивост, Падерънт. Не мръсни обиди.
— Така ли било? Ми аз откъде да знам? Я ела. Наблизо има едно място, дето правят страшни симиди. И чай от ръждивец, дето може и мъртвец да събуди.
Тръгнаха по улицата.
— Опитвал ли си го? — попита Техол.
— Кое?
— Събуждането на мъртъвци с чай от ръждивец.
— Трябва да действа.
— Но не действа.
— Но трябва. Сърцето ти блъска два пъти по-бързо и те кара да избълваш всичко от стомаха си.
— Нямам търпение.
— Докато не му свикнеш. И освен това е страхотен трепач на буболечки. Само го плиснеш на пода и пращи. Повече какво да ти го препоръчвам.
— Повечето хора пушат ръждивец, не го пият.
— Варварите. А, ей го на. Ти черпиш, нали?
— С какво?
— Тогава минава на сметката на Селуш. Ще го платиш към нея.
— Става.
