Беше невъобразимо. Беше невъзможно равнината пред него да е познавала някога въздух, слънчева светлина и сухи ветрове.
И тогава видя, че издигащите се монолити са от същата скала като равнината, всъщност бяха неотделима част от нея, издигаха се от плоското като здрави издатъци. Щом се приближи, видя, че повърхностите им са издълбани в непрекъсната плетеница свързани глифове.
Всичко шест долмена, подредени в груба редица.
Спря пред най-близкия.
Глифовете образуваха сребриста мрежа върху черния камък, а в неравната повърхност под странните символи се забелязваха очертанията на фигура. С много крайници, издължена глава и изпъкнало чело над единствената очна кухина. Широката уста сякаш представляваше редица от издължени филизи с дълги тънки зъбци в краищата и беше затворена, а израстъците — преплетени в бодлив низ. Шест многоставни ръце и два, а може би четири крака, едва различими във вълнистата повърхност на черния камък.
Глифовете обгръщаха фигурата и Брис предположи, че са нещо като затворническа клетка, преграда, която възпира съществото да излезе на свобода.
В издълбаните им жлебове сякаш течеше разтопено злато.
Брис обиколи долмена и видя други фигури. Всичките различни — цяло гъмжило от кошмарни, демонски чудовища. След като огледа добре, отиде при другия стърчащ камък. Същото.
Четвъртият камък се оказа по-различен. Глифовете от едната страна се бяха разплели, сребро капеше от краищата им, а там, където трябваше да има фигура, се виждаше дълбока вдлъбнатина, оставена от грамадно изгърбено същество с треперещи пипала вместо крайници.
Безмълвното му отсъствие беше смразяващо. Нещо беше излязло на воля и Брис не мислеше, че е бог.
„Къде си, Маел? Твои слуги ли са това?“
„Или твои пленници?“
Взря се в горната част на вдлъбнатината. Там отсъствието бе някак по-дълбоко. Душата му шепнеше за… пустота. Маел си бе отишъл. Този свят бе оставен сам на тъмните огнени течения и стадата детрит.
— За друг си дошъл, нали?
Брис се обърна рязко. На десетина крачки от него се извисяваше огромна фигура, облечена в броня. Черно патинирано желязо, наковано със зеленясали нитове. Грамаден шлем с набузници, спускащи се отвесно до челюстта и укрепени около носа и при брадичката. Тесните прорези за очите бяха покрити с тънки сплетени железни брънки, металната тъкан се спускаше под предпазителите и увисваше раздърпана и корава на раменете и нагръдника. Ставите на ръцете и краката бяха обрасли с миди, бледи водорасли, вкопчени в свръзките на бронята, се полюшваха от течението. Плочестите ръкавици от бляскаво сребро стискаха двуръчен меч с острие, широко почти педя. Тъпият връх на меча бе опрян в дъното. И от облечените в метал ръце струеше кръв.
Ледериецът измъкна меча си и изведнъж мътните течения го задърпаха, сякаш онова, което го правеше неуязвим за разрушителните сили на този дълбок свят, внезапно изчезна. Острието се люшкаше и огъваше от напора на водата. За да отбие оръжието в ръцете на гигантския воин, щеше да му трябва бързина и основната му тактика щеше да е отбягване. Ледерийската стомана на меча му нямаше да се прекърши при силно париране, но ръцете му — сигурно.
А теченията го блъскаха, мъчеха се да изтръгнат меча от ръката му. Никаква надежда нямаше, че ще може да се бие с това същество.
Думите на воина бяха на непозната реч, но Брис все пак ги разбра.
— Дали съм дошъл за друг? Не съм тук, за да освобождавам тези демони от магическите им клетки…
Привидението пристъпи към него.
— Демони ли? Тук няма никакви демони. Само богове. Забравени богове. Нима мислиш, че кълбото от думи е затвор?
— Не зная какво да мисля. Не зная думите, които са написани…
— Силата е възпоминание. Силата е призив — щом стане безименен, богът умира. Затова Маел предложи този дар. Това убежище. Боговете изчезват, лишени от имената си. Престъплението, което бе извършено тук, е неизмеримо. Заличаването на имената, обвързването с ново име, заробването. Неизмеримо е, смъртни. В отговор бях сътворен аз, за да пазя останалите. Това е моят дълг. — Мечът се надигна и воинът направи още една крачка напред.
Някои бойци нанасяха невидима рана още преди да е извадено оръжието. От тях като аура се излъчваше заканата за смърт и тази рана пускаше кръв, отслабваше и воля, и сила. Брис и преди се беше натъквал на мъже и жени с този вроден талант. И му беше отвръщал с… насмешка.
Стражът пред него излъчваше такава закана за смърт с осезаема сила.
Нова тежка стъпка. Сила, неотстъпваща на кипящата вода. Изведнъж разбрал, Брис се усмихна.
Свирепото течение спря вихъра си. Бързината и ловкостта отново се вляха в него.
Огромният меч посече водоравно. Брис отскочи назад, а върхът на меча му полетя напред и нагоре срещу единствената цел, която бе в обсега му.
Ледерийската стомана се хлъзна между сребърните плочки на лявата ръкавица и се заби дълбоко.
Един долмен зад тях изтрещя и скалата под нозете им се разтресе. Воинът се олюля, след което замахна с меча за посичащ удар отгоре. Брис се хвърли назад, превъртя се през рамо, и се изправи отново на крака, присвит за атака.
Мечът на воина се беше забил дълбоко в базалта. И се беше заклещил здраво.
Брис притича напред, опря левия си крак зад стража, натисна с ръце гръдната броня и тласна.
Без успех. Стражът остана прав, стиснал с две ръце заклещения меч.
Брис се завъртя и удари с все сила с десния си лакът защитеното с желязо лице. Болка избухна в ръката му, той залитна и бързо хвана меча с лявата си ръка — дясната бързо изтръпваше.
Воинът задърпа меча си да го изтръгне, но той не помръдна.
Брис отново скочи напред и изрита с левия си ботуш стража на една педя над глезена.
Древното желязо изпращя. Изпукаха кости.
Воинът залитна, но се задържа прав, стиснал заклещения меч. Брис бързо се отдръпна.
— Стига. Нямам никакво желание да убивам богове.
Бронираният страж вдигна очи към него.
— Аз съм победен. Провалихме се.
Ледериецът го изгледа.
— Тази кръв, която капе от ръцете ти, да не е на останалите тук живи богове?
— Вече е малко.
— Могат ли да те изцерят?
— Не. Не ни остана нищо.
— Защо изтича кръвта? Какво става, щом свърши?
— Тя е сила. Отнема куража — срещу теб не успя. Очакваше се, че кръвта на убити врагове ще… вече е все едно.
— А Маел? Можеш ли да получиш помощ от него?
— Не е идвал от хиляди години.
Брис се намръщи. Куру Кан му беше казал да следва инстинктите си. Не му харесваше това, което бе станало тук.
— Бих помогнал. Бих ти дал от своята кръв.
— Не знаеш какво предлагаш, смъртни.
— Е, не смятам да умирам. Смятам да преживея това изпитание. Така става ли?
— Кръвта от умиращ или мъртъв враг има сила. Сравнена с кръвта от жив смъртен, тази сила е нищожна. Пак ти казвам, не знаеш какво предлагаш.
— Имам нещо наум, Страж. Може ли да се приближа?
— Безпомощни сме пред теб.
— Мечът ти няма да се измъкне оттук дори с моята помощ. Готов съм да ти предложа своя. Не може да
