— Къде я намерихте?
— Сама се прибра — отвърна с вдървен глас момичето.
Бъг отново погледна мъртвата баба на пода.
— Откъде?
— От Покрития площад. Така каза.
— Хм, значи е говорила, преди животът да я напусне. — Стисна зъби. Покритият площад беше на двеста-триста крачки оттук. Необичайна воля трябваше да е имала тази старица — да измине цялото това разстояние с две смъртоносни рани от меч в гърдите. — Искала е да го направи на всяка цена.
— За да ни каже кой я е убил, да.
„А не просто да изчезне като толкова много окаяници и така да всели в душите ви призрака на самотата — рана, която е по-добре да се спести на деца.“
— И кой е той?
— Пресичала площада и се озовала на пътя на свита. Седем мъже и господаря им, всички въоръжени. Господарят бил кипнал от яд, нещо за това, че всичките му шпиони изчезвали. Баба ни се опитала да изпроси от него монета. Господарят изгубил ума си от яд и заповядал на пазачите си да я убият. И те го направили.
— Знае ли се кой е този господар?
— Ще му видиш лицето на новите сечени монети.
„Аха.“
Бъг коленичи до старицата, сложи ръка върху студеното сбръчкано чело и потърси някакви останки от живот.
— Урусан от клана на Бухала. Силата й е дошла от обич. Към внуците й. Отишла си е, но не е отишла далече. — Вдигна глава и погледна в очите всяко от шестте деца. — Чувам разместването на огромни камъни, скърцането на поддаващ, отдавна затворен портал. Там има студена глина, но не я е стегнала. — Бъг вдиша дълбоко. — Ще подготвя тази плът за нерекско погребение…
— Молим за благословията ти — промълви момичето.
Бъг учудено вдигна вежди.
— Моята благословия? Не съм нерек, нито съм жрец…
— Молим за благословията ти.
Слугата се поколеба, после въздъхна.
— Щом искате. Но ми кажете, как ще живеете сега?
Сякаш в отговор, откъм входа се чу шум, а после в малката стая тромаво пристъпи огромен мъж и сякаш я изпълни изцяло. Беше млад, чертите му издаваха и тартеналска, и нерекска кръв. Малките очи се приковаха в тялото на Урусан и лицето му помръкна.
— А този кой е? — попита Бъг. „Разместване на огромни камъни… избутване на цели планини. Какво ли започва тук?“
— Наш братовчед — отвърна момичето. Очите му бяха ококорени и изпълнени с обожание и упование, щом погледнаха влезлия млад мъж. — Работи на пристанището. Ун се казва. Ун, това е Бъг. Подготвя мъртъвците.
Гласът на Ун бе толкова нисък, че едва можеше да се чуе.
— Кой го направи това?
„О, Финад Джерун Еберикт, неканен гост ще имаш на глупавия си кръвен пир. И нещо ми подсказва, че ще съжалиш.“
Селуш от Вонящата къща беше висока и с пищни пропорции, но най-отличителният й белег беше косата й. Двайсет и седем къси плитки гъста черна коса, щръкнали във всички посоки, всяка увита около зъбец от еленов рог така, че беше извита и усукана по неповторим начин. Самата тя бе някъде между трийсет и пет и петдесетгодишна и тази неяснота бе плод на забележителния й талант да прикрива недостатъците си. Виолетови очи, получени с помощта на едно необикновено мастило, събирано от прешленести червеи, живеещи дълбоко в пясъците на южните заливи, а устните й си оставаха пълни, сочни и червени благодарение на разредената змийска отрова, с която ги мажеше всяка сутрин.
Когато застана пред Техол и Шурк Елале на прага на скромното си и носещо толкова неприятно име жилище, беше облякла плътно прилепнала коприна, с което подкани Техол въпреки вроденото му чувство за благоприличие да огледа зърната на гърдите й под златистата лъскавина — така че мина доста време, преди да вдигне глава и да види тревогата в очите й.
— Подранихте! Не ви очаквах. О! Много се изнервих. Ама наистина, Техол. Би трябвало да си по-разумен и да не ме изненадваш така. Това ли е умрялата?
— Ако не бях, щях да съм в по-голяма беда, не мислите ли? — отвърна Шурк Елале.
Селуш пристъпи към нея и я огледа.
— Най-лошото балсамиране, което съм виждала.
— Не бях балсамирана.
— О! Възмутително! Как умря?
Шурк повдигна безжизнена вежда.
— Всъщност колко често клиентите ви отговарят на този въпрос?
Селуш примига.
— Влизайте, щом трябва. Толкова рано!
— Скъпа, до полунощната камбана има по-малко от двеста мига — отвърна кротко Техол.
— Точно така! Виж как ме накара да се изчервя? Хайде, влизайте бързо, трябва да затворя вратата. Насам! О, тези тъмни улици са толкова страшни! Е, миличка, дай да те огледам по-отблизо. Боя се, че слугата ми беше необичайно лаконичен. — Изведнъж се наведе толкова близо, че носът й почти допря устните на Шурк.
Техол потръпна, но за щастие нито една от двете не забеляза.
— Удавила си се.
— Нима?
— В канала Квилас. Малко по-надолу от Месарите на Уиндлоу, последния ден на някой летен месец. Кой? Месецът на Странстващия? На Пазача?
— На Предателя.
— О! Добра печалба трябва да са навъртели Уиндлоу тогава. Я ми кажи, хората пищят ли, като те видят?
— Понякога.
— И с мен е така.
— А правят ли ти комплименти за косата? — попита Шурк.
— Никога.
— Добре си бъбрим — прекъсна ги припряно Техол, — обаче не разполагаме с цялата нощ, уви.
— Че защо? Разполагаме, разбира се, глупчо такъв — прекъсна го Селуш.
— О, добре. Извинявай. Все едно. Шурк е била жертва на Удавянията и както се оказа — на трайно проклятие.
— Винаги едно и също — въздъхна Селуш, обърна се и отиде до дългата маса при задната стена на стаята. Шурк вървеше по петите й.
— Техол спомена за рози.
— Рози ли? О, не, скъпа. Само дарчин и пачули според мен. Но първо трябва да направим нещо с целия този мухъл и плесента в ноздрите ти. После утуулу…
— Какво? — попитаха в хор Шурк и Техол.
— Живее в топлите извори в планините Блуроуз. — Завъртя се и изгледа учудено Шурк. — Женска тайна. Изненадана съм, че не си чувала за тях.
— Пропуски в образованието ми, явно.
— Ами, утуулу е едно малко мекотело животинче, което се храни през процеп, нещо като малка вертикална цепнатинка за уста. Кожата му е покрита с реснички, които обикновено имат свойството да предават усещания. Тези реснички могат да се вкореняват в ципеста плът…
