— Добър въпрос. Съветвам те да го повдигнеш пред Селуш.
— Наред с всичко останало, изглежда. Да продължа ли с описанието на имението на потенциалната ни жертва? Надявам се, че можем да се доверим на твоя слуга.
— Изключително — отвърна Техол. — Моля, продължи.
— Финад Джерун Еберикт ще присъства на Специалните удавяния, а след като те приключат, ще е гост на светско събитие у Турудал Бризад…
— Консортът на Нейно величество?
— Да. Веднъж го ограбих.
— Нима? И какво му отне?
— Девствеността му. Бяхме много млади… е, той поне. Беше много преди да танцува в двореца и да привлече интереса на кралицата.
— Виж ти, интересна подробност. Ти ли беше истинската му любов, ако мога да задам такъв интимен въпрос?
— Единствената любов на Турудал е към самия него. Както казах, той беше по-младият, а аз — по- голямата. Разбира се, сега той е по-голям, което е любопитен факт. Донякъде любопитен. Все едно, още тогава не липсваха мъже и жени, които да го ухажват. Допускам, че е вярвал, че завоеванието е негово. Идеалният грабеж е в това жертвата така и да не разбере, че е била ограбена.
— Според мен Турудал Бризад едва ли е съжалил за поражението си — отбеляза Бъг.
— Все едно — отвърна Шурк Елале и замълча. — Няма нищо в този свят, което да не може да бъде откраднато.
— И с тази мисъл, завихрила се като овча лой в стомасите ни, е време да се поразходим с теб, драга Шурк — каза Техол и остави чашата си.
— Много ли път имаме до Селуш?
— Ще го поразтеглим. Драги ми Бъг, благодаря за интересната и уникална напитка. Ще поразчистиш тука, нали?
— Ако ми остане време.
Шурк се поколеба.
— Дали да сляза по стената и да тръгна след теб като сянка?
Техол се намръщи.
— Само ако се налага. Можеш просто да дръпнеш тази качулка на главата си за повечко анонимност.
— Добре. Ще се срещнем в улицата, за да не ме види някой, че излизам от къща, в която изобщо не съм влизала.
— Още ли ме шпионират?
— Едва ли. Но винаги е добре да си предпазлив.
— Хубаво. Е, след малко ще се видим.
Техол слезе по стълбата. Стаята вонеше, горещината от разпаленото огнище бе непоносима. Той бързо излезе, зави надясно вместо наляво и се озова при някогашните задни конюшни, затрупани с боклук и изхвърлена зидария, със заключени и дори направо зазидани врати.
Шурк Елале се появи от сенките. Беше с дръпната над лицето качулка.
— Кажи ми нещо повече за тази Селуш.
Тръгнаха по единствения тесен проход към отсрещната улица.
— Стара позната на семейството на Бъг. Балсаматорите и разните други, които се занимават с мъртъвци, изглежда, са си нещо като голямо семейство. Все си споделят разни техники за обработка на тялото. Сериозен занаят е, доколкото схващам. Биографията на един труп може да се разгърне от безброй подробности и да се прочете като свитък.
— Каква полза да му описваш недостатъците, щом лицето вече е мъртво?
— Патологично любопитство, предполагам. Или любопитна патология.
— Опитваш се да бъдеш смешен?
— Не бих си го и помислил, Шурк Елале. Взех присърце предупрежденията ти за това.
— Опасен ми се струваш, Техол Бедикт. И все пак ме привличаш като интелектуален бял нектар. Жадувам за напрежението, което ще ми причини усилието да не ми стане прекалено смешно.
— Е, ако Селуш успее с това, което възнамерява, рискът, свързан със смеха, ще отпадне и ще можеш да се кискаш колкото си щеш.
— Дори като жива никога не съм се
— Това е рискът от постигането на всяко желание — каза мъдро Техол. Стигнаха до канала и продължиха по миризливия бряг. — Съчувствам ти, Шурк Елале. Горчивото последствие от успеха.
— Кажи ми какво знаеш за старата кула в забранения район зад двореца.
— Не много, освен че немрящата ти приятелка пребивава там. Онова момиче.
— Да. Нарекла съм я Кетъл.
— Тук пресичаме. — Техол посочи тесния пешеходен мост. — Тя важна ли е с нещо за тебе?
— Труден отговор. Може би. Може да се окаже, че с нещо е важна за всички ни, Техол Бедикт.
— Аха. И мога ли с нещо да бъда полезен в случая?
— Изненадваш ме.
— Винаги се старая да бъда изненадващ, Шурк Елале.
— Мъча се да разкрия… биографията й. Струва ми се, че е важно. Старата кула като че ли е обладана от нещо. И тази обсебеност е свързана, общува с Кетъл. Изпитва отчаяна нужда.
— От какво?
— От човешка плът.
— Олеле.
— Във всеки случай точно затова Джерун Еберикт губи шпионите, които праща да те дебнат.
Техол се закова на място.
— Моля?
— Кетъл ги убива.
Черната скална стена се протягаше отвесно нагоре сред заревото. Теченията бушуваха по вълнистата й повърхност с несекваща ярост и всичко, което се вкопчваше в нея, за да устои да не го завлече кипящият поток, бе тромаво, грубо и упорито. Огромни плетеници от острови детрит, разбити и скупчени от невъобразимите налягания, пълзяха по повърхността като мигриращо стадо левиатани, понесени от тъмна вода.
Брис стоеше на равното, загледан в най-близката търкаляща се по течението грамада. Съзнаваше, че е свидетел на гледки, които никой смъртен никога не е съзирал, тук, където естествените очи щяха да видят само тъмнина и където крехката плът, спуснала се от повърхността далече горе, отдавна щеше да е смазана от налягането. И все пак стоеше тук и сетивата му бяха толкова реални, колкото ако бе в двореца. Беше с бронята си и дългият меч висеше на кръста му. Усещаше ледената вода и свирепия й напор някак отдалечено, но теченията не можеха да нарушат равновесието му, не можеха да го съборят. А студът не можеше да изсмуче силата от крайниците му.
Вдиша дълбоко — въздухът бе прохладен и влажен — и разбра, че е в подземната зала на Цеданса.
Щом го проумя, сърцето му се успокои и сетивата му се изостриха.
„Бог обитава това място.“ Изглеждаше съвсем пригодно за обиталище на бог. Първичен свят на сурова жестокост и сблъсък на природни стихии, свят, изпълнен с крайности.
Пред очите му се затъркаля нова грамада отломки и Брис успя да зърне между белите, подобни на скелети клони и нещо, което наподобяваше купове неразвито въже, плоски метални парчета, от чиито ръбове се показваха бели филизи. „Кълна се в Блудния, този метал е броня, а филизите са…“
Течението избута наноса и Брис видя нещо зад него. Неподвижни, грубовати очертания, издигащи се от равното. Тръгна към тях.
„Долмени.“
