— Е, аз съм шеф на фирма. Не използвам такива неща.
— Но коланът ти трябва.
— Ако искам да ме взимат на сериозно — да, господарю.
— О, да. Това е важно, нали? Да си личи, че се влагат големи пари, предполагам?
— Разбира се. И дървената шапка също.
— Ония неща, дето са като червени паници ли?
— Точно.
— Защо не я носиш?
— В момента не съм на работа. Не и като изключителния собственик на „Конструкции Бъг“ във всеки случай.
— Обаче коланът ти трябва.
— Дава ти самочувствие, шефе. Предполагам, че с колана за меч е същото. Някак много уверен се чувстваш с толкова тежест на бедрата.
— Все едно че непрекъснато се дуелираш с инструментите си?
— Точно, шефе. Приключихте ли с размислите?
— Да.
— Добре. — Бъг откопча колана и го пусна на покрива. — Бедрата ми се кривят от него. Кара ме да вървя на зигзаг.
— Какво ще кажеш за билков чай?
— Не бих отказал.
— Чудесно.
Зяпнаха се един друг, после Бъг кимна и тръгна към стълбата. Щом обърна гръб, Техол придърпа отново панталоните. Погледна колана, помисли и поклати глава. „Това вече ще е нахалство.“
Бъг заслиза и се скри от очите му, а той отиде до леглото си, седна на скърцащата рамка и се загледа в зацапаните от облаците звезди. Наближаваше празник, този път — в чест на Блудния, вечния загадъчен носител на слепия шанс, на съдбоносни обстоятелства и зле избрани импулси. Или нещо такова. Техол така и не беше сигурен. Крепостите и техните многобройни обитатели бяха измислени, за да се трупа върху тях вината буквално за всичко, или поне така подозираше самият той. Избягването на отговорността май беше свойствено за човешкия вид.
Все едно, предстояха големи и безсмислени празненства. В чест на нещо, най-вероятно — на нищо, и определено включващи всичко. Трескави залагания на Специалните удавяния, на които най-прочутите престъпници щяха да се опитат да плуват като лебеди. Хора, които обичат да ги виждат, щяха да положат всички усилия, за да ги видят. Показът представляваше вложение в достопочтена леност, а леността говореше за богатство. И междувременно домашната стража в празните имения щеше да мърмори недоволно и да дреме на поста си.
Вдясно от него в сумрака се чуха тихи стъпки и Техол се обърна.
— Подрани.
Шурк Елале пристъпи към него.
— Каза в полунощ.
— Което е най-малко след две камбани.
— Така ли? О.
Техол се изправи.
— Все едно, вече си дошла. Няма смисъл да те връщам. Но не можем да посетим Селуш преди първата камбана след полунощ.
— Бихме могли да идем по-рано.
— Да, но не бих искал да я безпокоя. Все пак каза, че й трябват още запаси.
— Какво ме прави по-лоша от всеки друг труп?
— Първо, другите трупове не се дърпат.
Немрящата пристъпи по-близо.
— Защо трябва се чувствам принудена да се противя? Нали просто ще ме направи по-хубава?
— Разбира се. Просто да се намираме на приказка. Е, как я караш, Шурк Елале?
— Все същото.
— В смисъл?
— Била съм и по-добре. Все пак мнозина биха нарекли целостта добродетел. Много странни панталони.
— Права си. Не са за всеки вкус, уви.
— Аз нямам вкус.
— Аха. Следствие от това, че си умряла ли беше това, или самопризнание от по-общ характер?
Унилите безжизнени очи, които до този миг избягваха погледа му, се приковаха в него.
— Мислех си… за нощта на Празника на Блудния.
Техол се усмихна.
— Изпревари ме, Шурк.
— По всяко време има шестнадесет дежурни пазачи и още осем, които спят или хвърлят зарове в казармата, пристройка към главната къща на имението, до която се стига по каменна алея, дълга шестнайсет крачки. Всички врати са с двойни решетки. Има и още четирима стражи в кабинки на всеки ъгъл на покрива, и магически прегради на всеки прозорец. Стените на имението са два човешки боя.
— Звучи внушително.
Шурк Елале сви рамене и изскърца като мокра кожа, но дали беше от дрехите, или от нещо друго — не можа да се разбере.
Бъг отново се появи — крепеше поднос, стъкмен от капак на кош. На него имаше две димящи глинени чаши. Излезе на покрива и като ги видя, се спря втрещен.
— Моля за извинение. Шурк Елале, добре сте дошла. Ще желаете ли малко чай?
— Не ставай глупак.
— А, да. Колко несъобразително от моя страна. Простете. — Бъг се приближи с подноса.
Техол взе чашата си, подуши я и погледна намръщено слугата си, а той сви рамене.
— Нямаме билки, господарю. Трябваше да импровизирам.
— С какво? Непрана вълна?
Бъг го погледна учудено.
— Много близко, вярно. Беше ми останала малко вълна. Прана обаче.
— Жълтата или сивата?
— Сивата.
— Е, значи е добре. — Отпи глътка. — Бива го.
— Мда.
— Не се тровим, нали?
— Съвсем умерено, господарю.
— Има моменти, в които съжалявам, че съм умряла — каза Шурк Елале. — Този не е от тях.
Двамата я изгледаха замислено и пак отпиха от чая.
— В идеалния случай щях да се окашлям, за да прикрия неловкостта, която изпитвам — продължи тя. — Но пък не мога да изпитвам повече неловкост, отколкото в нормалното си състояние. Освен това окашлянето води до неприятни последствия.
— О, Селуш е измислила помпа — успокои я Техол. — Операцията няма да е, ъъъ, за деликатни души. Но все пак ще лъхаш на рози.
— И как ще го постигне това?
— С рози предполагам.
Шурк повдигна тънката си вежда.
— Ще ме натъпчат със сухи цветя?
— Е, не навсякъде, разбира се.
— Един практичен въпрос, Техол Бедикт. Как се очаква от мен да се промъквам незабелязано, щом костите ми пукат на всяка стъпка?
