определена цел, освен може би за забавление. Брис Бедикт стоеше на едно стълбище, на три стъпки над тинестия нанос, и гледаше порещите водата главички на гризачите. До него стоеше един от дворцовите инженери, покрит от глава до пети със засъхнала кал.
— Помпите са почти неизползваеми — говореше той. — Опитахме с широки маркучи, пробвахме с тесни — все едно. Щом се усили дебитът, влязат десетина плъха и ги късат. А и просмукването не спира. Макар че от Канализацията продължават да се кълнат, че тук сме над плочата.
— Сигурен съм, че Цеда ще отстъпи да се прикрепи маг към екипа ви.
— Много ще съм благодарен, Финад. Трябва само да задържим притока, за да можем да изгребем водата и ловците да могат да слязат и да изловят плъховете. Снощи загубихме Ормли, най-добрия дворцов ловец. Сигурно се е удавил — глупакът не можеше да плува. Дано Блудния се смили да ни спести да видим нещо повече от оглозгани кокали. Плъховете, знаете ли, разбират кога са намерили ловец.
— Тези тунели са много важни за поддържането на сигурността на краля…
— Е, едва ли някой ще се опита да ги използва, докато са наводнени.
— Не като средство за достъп на убийци — прекъсна го Брис. — Замислени са да осигурят бързото прехвърляне на охрана във всяка зона, където се получи пробив.
— Да, да. Само се пошегувах, Финад. Вие, разбира се, може да изберете бързи плувци между гвардейците си… добре, все едно. Дайте ни един маг да подуши тука, да ни каже какво става и после да спре притока на водата, а ние ще се погрижим за останалото.
— Предполагам, че това не е признак за пропадане…
— Като другите крила ли? Не, нищо не е хлътнало — щяхме да разберем. Все едно, разправят, че онези отново ще ги прегледат. Една нова строителна компания работи тука наблизо. Някакъв глупак е изкупил околните терени. Слуховете са, че са измислили как да укрепят сградите.
— Наистина? Нищо не съм чул за това.
— Гилдиите никак не са доволни, това е ясно. Откакто се появиха тия фукльовци. Наемат Нежеланите — ония недоволници, дето направиха Списъка. Плащат им по-малко от обичайната тарифа, което, предполагам, е най-важното за тях. Гилдиите не могат да ги спрат. — Инженерът сви рамене и започна да чопли парчета засъхнала глина по ръцете си; потръпваше, щом дръпнеше косми. — Разбира се, ако кралските архитекти решат, че укрепването на оня Бъг действа, тогава парите на компанията ще хвръкнат до небето.
Брис бавно извърна очи от плъховете и изгледа инженера.
— Бъг ли?
— Проклятие, трябва да се изкъпя. Вижте ми ноктите. Да, „Строителна компания на Бъг“. Значи трябва да има някакъв Бъг, нали? Иначе защо ще се казва „Строителна компания на Бъг“? Или беше „Конструкции Бъг“?
Мъжът от инженерния екип на най-долното стъпало ахна, после направо изкрещя, изкатери се в паника на площадката.
Пред очите им бавно се приближаваше гмеж от плъхове, с ширина почти колкото целия проход. Придвижваше се като сал и се плъзна в кръга светлина от фенера към стълбището. В средата — при появата й работникът отново изпищя, а инженерът изруга — плуваше човешка глава. Прошарена жълтеникава коса над бледо, прорязано с дълбоки бръчки лице с високо чело над широко отворените очи.
Щом салът се плъзна и се опря в най-долното стъпало, другите плъхове се разбягаха.
Работникът ахна:
— Блудния да ни вземе дано, това е Ормли!
Очите примигаха, после главата се надигна, като повдигна най-близките плъхове.
— Кой друг да е, в името на проклетата Крепост? — сопна се привидението, изхрачи мазна слуз в кипналата наоколо вода и повдигна с ръце дебелата пелена от сиви телца. — Харесват ли ви трофеите ми? Канап и опашки. Адски са тежки, когато са мокри, обаче.
— Мислехме, че си умрял — измърмори инженерът с тон, подсказващ, че би предпочел да е така.
—
— Финад Брис Бедикт — представи се Кралският защитник. — Колекцията трофеи, която сте събрали, е впечатляваща, Ловецо.
Очите на мъжа светнаха.
— Впечатляваща, нали! Докато плува, е по-добре. Адски тежко е сега. Адски.
— Изкачете се изпод нея — посъветва го Брис. — Инженер Гръм, мисля, че дължим на Ормли хубаво ядене, много вино и една нощ почивка.
— Да, сър.
— Ще поговоря с Цеда за молбата ви.
— Благодаря.
Брис ги остави на площадката. Все по-малко вероятно изглеждаше Вечният дом да стане готов за рождената дата на Осмия век. Населението не показваше почти никакъв ентусиазъм към предстоящите празненства. Колкото и да изреждаха историите пророчества за бляскавата империя, която отново ще се въздигне след по-малко от година, точно в този момент не съществуваше почти нищо, което да поддържа представата за възраждане, нито в икономическо отношение, нито във военно. Напротив, долавяше се леко безпокойство, съсредоточено най-вече върху предстоящата мирна среща с племената на Тайст Едур. Риск и възможност: за ледериите това бяха синоними. При все това войната никога не беше приятна, макар резултатите й досега да бяха задоволителни. Така рискът водеше до възможност, без да се мисли много за победените.
Вярно, племената на Едур сега бяха обединени. Същевременно в миналото също се бяха създавали такива съюзи за отпор срещу ледерийските амбиции и нито един от тях не се беше оказал неподатлив на стратегиите за разделяне. Златото винаги купуваше измяна. Съюзите се разпадаха и врагът рухваше. Каква тогава бе вероятността този път да се получи друго?
Брис се удивляваше на вроденото самодоволство на своя народ. Сигурен беше, че не греши в разчитането на обществените чувства. Нервите бяха поизпънати, но съвсем леко. Пазарите си оставаха стабилни. И ден след ден глупавите стремежи на един народ, за който притежаването беше всичко, си оставаха неизменни.
В двореца обаче емоциите бяха по-сложни. Предсказанията на Цеда обещаваха коренна промяна за Ледер. Куру Кан говореше унесено и вглъбено за някакъв вид Възнесение. Преображение…
Брис излезе от Второто крило и се запъти към Тесния канал. Беше почти обед. Сутринта се бе упражнявал с други свободни от дежурство гвардейци в двора зад казармите, след което закусва в един дворцов ресторант край канал Квилас, благодарен за краткото време усамотение, макар че отделянето му от двореца — позволено само защото кралят бе решил да навести покоите на Първата конкубинка и щеше да се върне чак следобед — го притесняваше; дългът го теглеше като невидимо въже, което най-накрая се изпъна и той реши да се върне към задачите си, в случая да посети Вечния дом и да провери как вървят нещата. А сега — обратно в стария дворец.
И щом влезе през парадния вход и закрачи по Главния коридор, завари шумотевица.
С разтуптяно сърце спря пред най-близкия страж.
— Какво се е случило, ефрейтор?
Войникът отдаде чест.
— Не зная със сигурност, Финад. Вести от Трейт, доколкото разбрах. Едур са избили някакви моряци. С най-мръсната магия.
— А кралят?
— Свикал е съвет след две камбани.
