Кулата Тарансийд се издигаше от южната страна на залива Трейт. Изсечена от груб базалт, тя бе лишена от елегантност или красота — бе изпъната като жилеста ръка на седем етажа височина от изкуствения каменен остров. Вълните я блъскаха от всички страни и мятаха пяна във въздуха. Нямаше нито прозорци, нито врати, но най-горният етаж бе обкръжен от редове лъскави обсидианови плочи, всяка с височина човешки бой и почти толкова на ширина.
Над граничните земи се издигаха девет подобни кули, но единствена Тарансийд се възправяше над суровата северна морска шир.
Слънчевата светлина хвърляше зловещи отблясъци върху плочите от обсидиан, високо над пристанището, вече затъващо в сумрака в края на деня. Отвъд залива пенестите вълни подмятаха десетина рибарски лодки в крайбрежните плитчини на юг. Бяха твърде далече от морските пътища и затова не забелязаха трите кораба, които се появиха от север и поеха към пристана. Платната бяха издути, над тях се носеха ята крещящи чайки.
Отраженията на трите ловни кораба странно се полюшваха в обсидиановите плочи; отраженията на чайките бяха като размазани бели резки.
Веслата на гемията изведнъж дивашки забиха назад.
Такелажът на предния кораб гъмжеше от фигури. Вятърът, надул платната, замря внезапно, сякаш да си поеме дъх, и те увиснаха. Фигурите, запърхали над палубата — едва смътно наподобяваха човешки, — се развяха като черни знамена в сгъстяващия се сумрак. Чайките се разлетяха с пронизителни писъци.
Камбаната на гемията заби тревога — без ритъм, накъсано, в паника.
Никой моряк — жив или живял някога — не се отнася с пренебрежение към гладните морски дълбини. Древни духове носят тъмните течения далече от слънчевата светлина, разбъркват наноси, погълнали история под безкрайните пластове равнодушна тишина. Силата им е неизмерима, гладът им — неутолим. Всичко, което се спуща надолу от осветения свят, потъва в прегръдката им.
Всеки моряк знае, че морската повърхност е ефимерна. Смътни резки по вечно променливата сивота и животът е само искрица, лесно потушавана от демонските сили, които могат да се надигнат от далечните дълбини, да разтръскат зверската си козина и да преобърнат света.
Умилостивяването е отклоняване, молитва да минеш незабелязан, да се измъкнеш, без да бъдеш отнесен. Кръвта по корабния нос, играта на делфини откъм левия борд, плюнката, за да хванеш попътните ветрове. Лявата ръка търка, дясната — бърше. Възлите, стегнати обратно на въртежа на слънцето, избелелите парцали, вързани за котвената верига. Десетки и десетки жестове, неоспорвани и обвързани с традиция, всички — за да се усмири морето…
Никой не се опитваше да призовава бушуващите духове от смазаните от водата долини, които не виждаха светлина. В края на краищата те бяха неща, неподвластни на обвързване. Никой не се пазареше с тях. Сърцата им биеха в ритъм с лунните цикли, гласът им беше ревът на бурята, а крилете им можеха да се изпънат от хоризонт до хоризонт, с издигащите се, прошарени с бели жилки водни стени, помитащи всичко пред себе си.
Под вълните на залива Трейт, понесли трите кораба като мъртви китове, обвързаният дух се закатери към брега с напора на студените течения. Последните копия на слънчевата светлина се врязаха в кипналата му плът и с освобождаването на огромна енергия съществото се уголеми, понесе се към скалистите брегове и по-топлите води на залива. Рибите и скаридите в плитчините бяха пометени от вълните и запокитени на брега — нечакан дар за чайките и пясъчните раци.
Духът надигна корабите с бесен вой на една-единствена огромна вълна, която се изду към брега. Кейовете, само допреди няколко мига пълни със затаили дъх зрители, закипяха от бягащи хора — всички се втурнаха по улиците към града и след секунди изпадналата в дива паника тълпа ги задръсти.
Вълната връхлетя с грохот, преобърна се и се отдръпна. Корпусите на трите кораба изтътнаха, запращяха греди, а главната мачта на третия кораб се пречупи като клечка. Разнебитени и ръсещи отломки, накрая корабите заседнаха между кейовете.
Водната грамада се отдръпна и духът се оттегли от залива. Остави след себе си само опустошение.
Първият кораб блесна за миг в обсидиановия свят, изстърга, хлъзна се покрай един от кейовете и се отпусна в укротилата се вода. Белите резки на чайките се изсипаха по палубата, за да започнат дългия си богат пир. Кулата Тарансийд бе видяла всичко това, гладките плочи малко под върха й попиха всяка подробност въпреки гаснещата светлина на привечерта.
А в една стая под стария дворец, далече на югоизток, Цеда Куру Кан гледаше. Пред него бе положена една плоча — двойник на онези в далечната кула над залива Трейт — и докато се взираше в огромната черна сянка, която бе изпълнила залива и по-голямата част от протока и вече бавно се оттегляше, чародеят примига да махне потта от очите си и отново примижа към отраженията на трите ловни кораба, кротко полюшващи се до пристаните.
Чайките и сгъстяващият се мрак пречеха да се види много, освен сгърчените трупове по палубите и последните няколко пробягващи между тях сенки на призраци.
Но Куру Кан беше видял достатъчно.
Вечният дом бе планиран с пет крила. Бяха готови само три. Всяко представляваше широк ръкав със сводест таван, обшит с листове злато. Между изкусно изваяните подпорни колони от двете страни и по цялата дължина на крилата минаваха коридори, водещи към помещения, които щяха да служат за служебни кабинети и жилища за кралския административен и поддържащ персонал. Свързващите помещения по- близо до центъра щяха да приютят дворцовата стража, оръжейните и скритите входове, отвеждащи към тайни проходи — под надземното ниво, — които обкръжаваха целия дворец, ядрото на Вечния дом.
Но в момента тези проходи бяха залети от дълбока до кръста кална вода, из която шетаха плъхове, без
