угриженост в очите ти, Томад Сенгар.
— Обичайното вълнение на един стар баща — каза с вяла усмивка Томад. — Нищо повече.
— Арапаите рядко стъпват в ледените полета — заговори Рулад. — Страх ги е от духове. Освен това ледът може да заслепи, а студът — да изцеди живота като кървене от невидима рана. Казват, че имало и зверове…
Феар го прекъсна:
— Брат ми търси славата, кънтяща от непознатото, Майен. За да гледаш на всички ни с удивление и възхита.
— Боя се, че той всели у мен само страх — отвърна тя. — И вече трябва да се безпокоя за съдбите ви.
— Не отстъпваме пред нищо, което може да ни застраши — каза разпалено Рулад.
„Особено с бъбривия език на един глупак, който не е пускал кръв.“
Наляха им вино и след няколко мига мълчание Урут заговори отново:
— Когато човек не знае, предпазливостта е най-сигурната броня. — Тя се обърна към Бинадас. — От всички ни само ти си стъпвал отвъд източните граници на земите на арапаите. Какви опасности крият ледените полета?
Бинадас се намръщи.
— Стара магия, майко. Но като че ли е задрямала. — Помълча замислено. Някакво племе ловци, които живеят по леда — виждал съм само дирите им. Арапаите казват, че ловуват нощем.
— Какво ловуват? — попита Трул, но брат му само сви рамене.
— Ние ще сме шестима — намеси се Рулад. — С Терадас и Мидик Бун, а бойните умения на Терадас всички ги знаят. Мидик, макар да не е пускал кръв, почти не ми отстъпва с меча. Ханан Мосаг реши добре, като избра синовете воини на Томад Сенгар.
Последната фраза увисна странно във въздуха, гъмжаща сякаш от значения, всяко от които теглеше в различна посока. Такава бе отровата на подозрителността. Трул знаеше добре, че жените си имаха свои убеждения и вероятно гледаха другояче на тези шестима воини, чудеха се какви са били мотивите на Ханан Мосаг, причините да избере точно тях. А Феар също щеше да затаи мислите си, след като вече знаеше, каквото знаеше —
Долови настъпилото колебание и се замисли за самия себе си. Феар в края на краищата бе Главният оръжейник на всички племена и както се оказа — беше му възложено да промени военната структура на Едур. Значи от Главен оръжейник — военачалник. Струваше му се нелепо да се рискува животът на Феар Сенгар. А Бинадас го смятаха за един от най-силните заклинатели сред обединените племена. Заедно Феар и Бинадас се бяха оказали съдбоносни за завоевателните кампании. Терадас Бун пък бе ненадминат във воденето на морски рейдове. „Единствените членове на тази експедиция, които могат да се жертват, сме аз, Рулад и Мидик.“ Дали тогава беше въпрос на доверие?
Какво точно представляваше този
— Неблагоприятни събития имаше напоследък — каза Майен и хвърли поглед към Урут.
Трул улови мръщенето на баща си, но Майен сигурно бе видяла съгласие в погледа на Урут, защото продължи:
— В нощта на бдението в тъмното бродеха духове. Нежелани натрапници в светите ни места — призраците-сенки избягаха при появата им.
— За пръв път чувам — рече Томад.
Урут вдигна чашата си, та един от робите да я долее.
— Но все пак се знае за тях, съпруже. Ханан Мосаг и неговите К’риснан са разбудили дълбоки сенки. Приливът на промяната се надига и се боя, че скоро ще ни помете.
— Но тъкмо ние сме яхнали гребена на този прилив — отвърна с помръкнало лице Томад. — Едно е да оспорваш поражение, но сега ти оспорваш победата, жено.
— Говоря само за предстоящата Велика среща. Не ни ли разказаха синовете ни за призоваването от дълбините, отнело душите на ледерийските ловци на тюлени? Когато онези кораби влязат в залива на Трейт, как според теб ще реагират ледериите? Започнали сме танца на войната.
— Ако е така, няма да има много смисъл да се преговаря с тях — отвърна Томад.
— Освен за да им се вземе мярката — намеси се Трул; повтаряше думите на баща им, след като се бяха върнали от лежбищата на Калах.
— Тя им е взета отдавна — каза Феар. — Ледериите искат да направят с нас това, което направиха с нереките и Тартенал. Повечето от тях не виждат нищо осъдително в предишните си дела. Онези, които го правят, не са способни или не желаят да оспорват методите, само изпълнението, и затова са обречени да повтарят ужасите и да гледат на резултата — какъвто и да е той — като на поредното изпитание на принципи, към които твърдо се придържат. И дори река от кръв да потече около тях, ще мислят само за дребните подробности. Не можеш да се противопоставиш на основните убеждения на такива хора, защото няма да те чуят.
— Тогава ще има война — прошепна Трул.
— Винаги е война, братко — отвърна Феар. — Вери, слова и мечове: историята кънти от вечния им сблъсък.
— И трошене на кости — подхвърли с усмивка Рулад, като човек, посветен в голяма тайна.
Глупава самонадеяност. Томад не го пропусна и се наведе над масата.
— Рулад Сенгар, говориш като сляп старец с торба, пълна с духове. Изкушаваш ме да те просна на тази маса и да излича злорадството от лицето ти.
Трул се обля в гореща пот. Видя как пребледня брат му. „О, татко, нанесе му рана, по-дълбока, отколкото можеш да си представиш.“ Хвърли поглед към Майен и стъписан видя в очите й нещо алчно — злоба и едва сдържана радост.
— Не съм толкова млад, татко — изхриптя Рулад. — Нито толкова стар, за да позволя такива думи…
Юмрукът на Томад удари по масата, чашите и чиниите издрънчаха.
— Тогава говори като мъж, Рулад! Кажи на всички ни това ужасно нещо, което знаеш и което те прави толкова неспокоен от една седмица! Или искаш да разтваряш нежни бедра с това твое женско нервничене? Нима си мислиш, че си първият млад воин, който се опитва да стъпва в крак с жените? Съчувствието, синко, е жалък път към сладострастието…
Рулад скочи, лицето му бе разкривено от гняв.
— А с коя кучка би искал да легна, татко? На коя съм обещан? И в чие име? Вързал си ме тук, в това село, а после се подиграваш, че се напъвам да скъсам каишката. — Изгледа с яд всички и накрая погледът му се спря на Трул. — Когато войната започне, Ханан Мосаг ще обяви жертвоприношение. Длъжен е. Едно гърло ще бъде разпрано, та кръвта да зацапа кораба на пълководеца. Мен ще избере, нали?
— Рулад — заговори Трул, — не съм чувал за такова нещо…
— Ще го направи! Аз трябва да легна с трите дъщери! Шелтата Лор, Сукул Анкаду и Менандори!
Платото се изплъзна от ръцете на обслужващия роб, издрънча върху масата и стридите, с които бе отрупано, се разпиляха. Робът се пресегна да ги събере — и изведнъж Урут го сграбчи за китките и рязко ги извъртя.
Дланите на ледериеца бяха обелени — раздрана, червена и напукана мокра плът.
— Какво е това, Удинаас? — попита строго Урут. Стана и го дръпна рязко към себе си.
— Паднах… — изохка ледериецът.
— И раните ти капят върху храната ни? Полудял ли си?
— Господарке! — намеси се друг от робите и плахо пристъпи напред. — Видях го, като дойде в къщата — тогава нямаше такива рани, кълна се!
— Той беше този, дето се би с Вайвала! — извика друг и отстъпи назад, обзет от ужас.
— Удинаас е обладан! — изпищя първият.
— Млъкнете! — Урут опря дланта си челото на Удинаас и натисна силно. Той изпъшка от болка.
Около него се завихри магия. Удинаас се сгърчи, краката му омекнаха и той рухна в нозете на Урут.
— Нищо няма у него — каза тя и дръпна треперещата си ръка.
— Перната вещице, погрижи се за роба на Урут — каза Майен.
Младата ледерийка притича. Още един роб й помогна да извлекат изпадналия в несвяст мъж.
