се прекърши, поне така са ми казвали. И наистина, никога не съм виждал ледерийска стомана да се чупи. Твоето двуръчно оръжие върши работа само ако противникът ти се разтрепери от страх и това го направи тромав и бавен.
— Така изглежда май.
Брис остана доволен от киселия му тон. Макар в признанията за поражение да нямаше самосъжаление, не му харесваше много да ги слуша. Хвана дългия меч за острието и го подаде откъм ефеса.
— Заповядай.
— Ако пусна ръцете си ще падна.
— Едната стига.
Стражът пусна едната си длан и сграбчи меча.
— В името на Бездната, та той изобщо не тежи!
— Коването е тайно изкуство. Известно е само на моя народ. Няма да те подведа.
— С всички ли победени врагове се отнасяш по същия начин?
— Не. Само с онези, на които поначало не съм искал да навредя.
— Кажи ми, смъртни, смятат ли те за майстор на меча в твоя свят?
— Горе-долу. — Брис смъкна кожената ръкавица от дясната си ръка и извади камата. — Тая ръка още е изтръпнала, общо взето.
— Радвам се. Жалко, че не мога да кажа същото за лицето си.
Брис сряза дланта си, кръвта разцъфна и течението я понесе. Той опря порязаната си ръка в лявата на воина — тя все още стискаше забитото оръжие — и усети как кръвта му се засмука между сребърните плочки.
Ръката на воина се изви и стисна неговата като менгеме. Мускулите се стегнаха и воинът започна да се изправя.
Брис погледна надолу за миг и видя как потрошеният крак се оправя — бързо, на болезнени спазми.
Изведнъж го обзе слабост.
— Пусни ръката ми, иначе ще умреш — каза воинът.
Брис кимна, отдръпна ръката си и се олюля.
— Ще оживееш ли?
— Надявам се — отвърна Брис. Виеше му се свят. — Но преди да си ида, кажи имената им.
— Какво?
— Добра памет имам, Страж. Повече заробване няма да има, поне докато съм жив. А ще се погрижа тези имена да не бъдат забравени и след това…
— Ние сме древни богове, смъртни. Рискуваш…
— Вие спечелихте мир, доколкото зависи от мен. Срещу Тайст Едур — онези, които дойдоха преди да оковат един от ближните ви… следващия път ще сте готови. Животът ми може да укрепи силата ви и дано да е достатъчно, за да устоите.
Стражът се изправи в цял ръст.
— Ще стигне, смъртни. Жертвата ти няма да бъде забравена.
— Имената! Усещам, че… гасна…
Умът му се изпълни с думи, с тътнеща лавина от имена и всяко от тях се жигоса в паметта му. Той закрещя под смазващата им тежест, от неизброимите пластове на скръб, на мечти, на животи и смърти, на невъобразими селения и цивилизации, рухнали в развалини и прах.
Истории. „Толкова много истории… о, Скиталецо…“
— Блудния да се смили над нас дано, какво си направил?
Брис примига, отвори очи и видя надвесеното над него сбръчкано лице на Куру Кан.
— Не можах да намеря Маел — отрони Кралският защитник. Беше невероятно изтощен, едва можа да вдигне ръка към лицето си.
— Не ти е останала и капка кръв, Финад. Разкажи ми какво се случи.
„Крепостите да ме прокълнат дано, истории без край…“
— Открих какво са направили Тайст Едур, Цеда. Древен бог. Лишен от имената му, обвързан с ново. Сега служи на Едур.
Очите на Куру Кан се присвиха зад дебелите лещи.
— Лишен от имената му. Съществено ли е? Може би. Може ли да се намери някое от тези имена? Дали ще е добре да го изтръгнем от хватката на Ханан Мосаг?
Брис притвори очи. От всички имена, които вече се таяха в ума му… дали някой от другите богове знаеше самоличността на ближния си?
— Може и да го открия, Цеда. Но ще отнеме време.
— Връщаш се с тайни, Финад Брис Бедикт.
— И само с шепа отговори.
Цеда въздъхна.
— Ще ти трябва време да се съвземеш, млади приятелю. Храна и вино, много. Можеш ли да станеш?
— Ще се опитам…
Смиреният слуга Бъг крачеше по тъмната Последна улица на Шерп, наречена така, защото горкият Шерп беше умрял тук преди няколко десетилетия. Бъг го помнеше като неизменна част от този квартал. Стар и почти сляп, Шерп непрестанно мърмореше за някакъв загадъчен древен натрошен олтар, отдавна изгубен в глината под улиците. По-конкретно — точно под тази уличка.
Трупът му бе намерен свит на кълбо в един надраскан в глината кръг, сред боклуци и няколко плъха с прекършени вратове. Колкото и да беше странно, малцина бяха тези, които да се заинтересуват или да проявят достатъчно любопитство, за да потърсят обяснения. В края на краищата по улиците и сметищата непрекъснато умираха хора.
На Бъг старият Шерп му липсваше, макар и след толкова години, но пък някои неща бяха невъзвратими.
Беше го събудило драскане по плетената от тръстика рогозка, която служеше за врата на скромното жилище на Техол. Оплескано с кал момиченце му донесе спешна покана. Сега то ситнеше на няколко крачки по-напред и току поглеждаше през рамо, за да се увери, че го следва.
След края на Последната улица на Шерп имаше малка пресечка, която наляво отвеждаше до една яма, известна с името Петата на Блудния, но се беше превърнала в боклукчийска яма, а надясно спираше след петнайсетина крачки пред една порутена къща с почти рухнал покрив.
Детето поведе Бъг към тази развалина.
Част от къщата беше оцеляла и сега се обитаваше от едно семейство. Нереки: шест деца и баба, слезли от север, след като родителите на децата бяха издъхнали от Труската треска — нещо, което само по себе си представляваше глупава несправедливост, тъй като болестта, взела името си от Трус, града, в който се бе появила за първи път, се лекуваше лесно от всеки ледерийски лечител, стига да имаш достатъчно пари да си платиш.
Бъг не ги познаваше, но знаеше за тях, а и те на свой ред явно бяха чували за услугите, които е готов да предложи безплатно при известни обстоятелства.
Малката ръчица се протегна, хвана го за китката и момичето го поведе през прага и по късия коридор — Бъг трябваше да се наведе под хлътналия таван. Още три крачки и се видя долната половина на друг вход, а зад него — претъпкана стая.
В която миришеше на смърт.
Бъг влезе. Поздравиха го с тихо мърморене и наведени глави. Очите му се спряха на неподвижното тяло, лежащо върху окървавена постелка в средата на стаята. След като го огледа за миг, той вдигна глава и потърси погледа на най-голямото дете, момиче, десетинагодишно — макар че можеше и да е по-голямо, но залиняло от глада, или пък по-малко и състарено преждевременно от същия този глад. Две големи сериозни очи срещнаха неговите.
