накара да се намеси. — Жената с качулката се поколеба за миг. — Святата пророчица ме подтикна да ви помоля да се застъпите пред съпруга си за Тот. Гневът на ковача причинява огромна болка на немия ви водач, който има нежна душа. А онова, което измъчва Тот, наранява в същата степен и Кайрадис. Онова, което се случи във Веркат, просто трябваше да стане — в противен случай срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака не би могла да се осъществи векове наред в бъдещето.
Поулгара кимна сериозно.
— Мислех си, че истината е тъкмо такава. Кажи й, че ще разговарям с Дурник и ще се застъпя за Тот.
Андел наведе с благодарност глава.
— Гарион — измърмори сънено Се’Недра. — Къде сме?
Кралят на Рива бързо се обърна към нея.
— Добре ли си? — попита той и я притисна до сърцето си.
— Аха — отвърна кралицата. — Само дето много ми се спи. Какво се е случило… къде се намираме?
— В Рак Хага. — Гарион хвърли бърз поглед към Поулгара, след това отново се обърна към леглото. — Ти просто припадна — това е всичко — изрече той с прекалено небрежен тон. — Как се чувстваш?
— Добре съм, скъпи, но искам да си отспя.
След миг очите й отново се затвориха, ала кралицата ги отвори с усилие и сънливо се намръщи.
— Гарион — измърмори тя, — защо тази свещ танцува така?
Той я целуна леко по бузата.
— Не се тревожи за това, скъпа — прошепна кралят на Рива, ала тя вече беше заспала.
Полунощ отдавна бе отминала, когато Гарион отвори очи, разбуден от леко почукване по вратата.
— Кой е? — попита той и се надигна в леглото.
— Пратеник от императора, ваше величество — отговори непознат глас от другата страна на вратата. — Той ме праща да ви попитам дали бихте проявили любезност да се присъедините към него в личния му кабинет?
— Сега? Посред нощ?
— Такова беше нареждането на императора, ваше величество.
— Добре — каза Гарион и отметна одеялата настрана, след това стъпи с босите си крака на пода. — Изчакай минута, докато се облека.
— Разбира се, ваше величество.
Мърморейки под нос, Гарион започна да навлича дрехите си под слабата светлина на мангала, пламтящ в един от ъглите на стаята. Когато стана готов, наплиска лицето си с няколко шепи студена вода и прокара пръсти през пясъчнорусата си коса, за да й придаде някакъв що-годе приличен вид. Подчинявайки се на мисъл, хрумнала му в последния момент, той провря ръката и главата си през колана, върху който бе окачена ножницата с меча на Желязната хватка, и преметна оръжието през гърба си. Едва тогава отвори вратата.
— Е — рече той на пратеника. — Да вървим.
Кабинетът на Кал Закат беше помещение, около всички стени на което имаше безкрайни редици книги. Имаше няколко тапицирани с кожа кресла, голяма полирана маса и камина, в която пращеше огън. Императорът, все още облечен в обикновена бяла дреха от лен, седеше на едно от креслата край масата пред купчина пергаменти, осветени от една-единствена газена лампа.
— Искал си да ме видиш, Закат — каза Гарион.
— О, да, Белгарион — отвърна Закат и отблъсна пергаментите настрана. — Толкова е мило от твоя страна, че дойде. Разбрах, че съпругата ти се възстановява.
Гарион кимна утвърдително.
— Благодаря ти, че изпрати Андел. Помощта й беше много ценна.
— Удоволствието е изцяло мое, Белгарион. — Закат протегна ръка и намали фитила на лампата така, че ъглите на помещението потънаха в сянка. — Исках да поговорим.
— Не е ли малко късно?
— Аз не спя много, Белгарион. Човек може да загуби една трета от живота си в сън. Денят е пълен с ярка светлина и развлечения. Нощта е тъмна и тиха, затова дава възможност на човек да се съсредоточава. Седни, моля те.
Гарион разкопча колана на меча и го подпря на един от шкафовете за книги.
— Всъщност не съм чак толкова опасен, знаеш ли — рече императорът, хвърляйки подчертано поглед към огромното оръжие.
Гарион се усмихна леко и се разположи в едно кресло до огъня.
— Аз не го донесох заради тебе, Закат. Направих го просто по навик. Такъв меч не бива да се оставя без надзор.
— Не мисля, че някой ще го открадне, Белгарион.
— Всъщност той не може да бъде откраднат. Просто не искам някой да пострада, ако случайно го докосне.
— Да не искаш да кажеш, че това е онзи меч? — попита изведнъж Закат. — Чувал съм какви ли не истории за него.
Гарион кимна отсечено.
— Аз също. В повечето от историите единствено имената на героите са верни, ала всичко останало е твърде изкривено. Нито Торак, нито аз контролирахме до такава степен положението, както го описват разните разкази. Бихме се и аз забих този меч в гърдите му.
— И той умря? — Лицето на Закат беше напрегнато.
— В крайна сметка, да.
— В крайна сметка ли?
— Отначало бълваше огън, а от очите му изригваха пламъци. А после изкрещя нещо.
— И какво точно изкрещя?
— „Майко“ — отвърна кратко Гарион. Никак не желаеше да говори за това.
— Каква необичайна постъпка от негова страна. А какво стана с тялото му? Хората ми претърсиха всички развалини на Ктхол Мишрак, ала не го откриха.
— Другите богове дойдоха и го взеха. Бихме ли могли да говорим за нещо друго? Тези спомени са особено болезнени.
— Той беше твой враг.
Гарион въздъхна.
— Ала също така беше и бог, Закат — ужасно е, когато на човек се наложи да убие бог.
— Ти си странно мек човек, Белгарион. Мисля, че те уважавам повече за това, отколкото заради непобедимата ти храброст.
— Едва ли бих избрал думата „непобедима“. През цялото време изпитвах ужас — струва ми се, че и Торак изпитваше същото. Има ли нещо, за което наистина искаш да говорим?
Закат се наведе напред, почуквайки замислено свитите си устни.
— Знаеш, че в последна сметка ти и аз трябва да се изправим един срещу друг, нали?
— Не — възрази Гарион. — Това не е абсолютно сигурно.
— Но може да съществува само един Крал на света.
Лицето на Гарион се сви в болезнена гримаса.
— Аз имам достатъчно неприятности, опитвайки се да управлявам един малък остров. Никога не съм искал да стана крал на света.
— Но аз съм искал — желая го и сега.
Гарион въздъхна.
— Тогава вероятно ще се бием за това — рано или късно. Не смятам, че целият свят трябва да бъде управляван от един-единствен човек. Ако се опиташ да го сториш, ще се наложи да те спра.
— Никой не е в състояние да ме спре, Белгарион.
— Торак беше същият като тебе — поне мислеше по същия начин.
— Тези думи бяха достатъчно откровени.
