— Би могло да се каже.
Императорът се изсмя твърде сухо.
— Можеше да ме убедиш да ви направя всякакви отстъпки, ако просто го бе предал в ръцете ми, знаеш ли. Защо го пусна да си върви?
— Повече нямахме нужда от него — отговори Гарион. — Бяхме стигнали бреговете на езеро Ктака, затова той вече не представляваше никаква заплаха за нас.
По лицето на Закат пробяга сянка.
— Мисля, че се случиха още някои други неща — отбеляза той. — Ургит винаги се е ползвал с лошата слава на ужасен страхливец, намиращ се изцяло под влиянието на гролима Агачак и генералите на своя баща. Ала никак не изглеждаше уплашен, докато измъкваше войските си от капана, който им бях заложил. Освен това всички доклади, достигащи до нас от Рак Урга, сочат, че той наистина изглежда, се държи като крал. Вие имате ли случайно някаква връзка с това?
— Предполагам, че е възможно — отвърна Гарион. — Ургит и аз разговаряхме няколко пъти и му казах открито, че не действа както трябва.
Закат почука с показалец брадичката си и го измери е остър, проницателен поглед.
— Не е възможно да го превърнеш в лъв, Белгарион — заяви той. — Но поне вече не бяга като заек. — Ледена усмивка докосна устните на малореанеца. — Всъщност аз съм доволен от това. Никога не ми е доставяло удоволствие да преследвам зайци. Не мога обаче да разбера едно нещо — как успяхте да го измъкнете от палата Дроджим и да го накарате да напусне града. Цели полкове служат като негови телохранители.
— Все пак нещо убягва от погледа ти, Закат — обърна се към него Белгарат. — Ние имаме определени преимущества, с които останалите не разполагат.
— Имаш предвид магьосничеството? Наистина ли човек може да разчита изцяло на магиите?
— От време на време ми върви в тази област.
Погледът на Закат доби внезапна острота.
— Хората разправят, че си на пет хиляди години, Белгарат. Вярно ли е това?
— Всъщност седем хиляди — а може би дори съм малко по-стар. Защо питаш?
— През всичкото това време не ти ли е хрумвало просто да грабнеш властта в собствените си ръце? Би могъл да обявиш себе си за крал на целия свят, разбираш ли?
Думите на императора, изглежда, развеселиха Белгарат.
— Че защо ми е притрябвало да го правя? — попита той.
— Всички хора искат власт. Това е заложено в човешката природа.
— Нима властта, която е съсредоточена в ръцете ти, наистина те е направила щастлив?
— Тя има своите преимущества и удоволствия.
— Нима те са достатъчни да компенсират всички дребни неприятности и проблеми, които произтичат от нея?
— Аз мога да ги понеса. Поне постът ми е такъв, че никой не ми нарежда какво да правя.
— На мене също никой не ми заповядва как да постъпвам, ала не съм обременен от всички твои неприятни отговорности. — Белгарат се изправи. — Добре, Закат. Няма ли най-сетне да пристъпим към съществото на нашия разговор? Какви са намеренията ти спрямо нас?
— Все още не съм решил. — Императорът на Малореа ги огледа. — Предполагам, че всички ние можем да се държим възпитано при създалото се положение, нали?
— Какво имаш предвид под „възпитано“? — попита го Гарион.
— Ще приема честната ви дума, че никой от вас няма да се опита да избяга, нито пък ще предприеме нещо необмислено. Добре разбирам, че ти и неколцина от твоите приятели имате особени способности. Не ми се ще да бъда принуден да взема мерки, с които да им се противопоставя.
— Имаме работа, която наистина не търпи отлагане — отвърна внимателно Гарион. — Затова просто не можем да си позволим прекалено дълго забавяне. Но засега мисля, че можем да се споразумеем за нещата, които ни предложи.
— Добре. По-късно ще трябва пак да поговорим — аз и ти. Така ще се опознаем по-добре. Подготвил съм удобни стаи за теб и приятелите ти, освен това зная, че си загрижен за съпругата си. А сега се надявам, че ще ме извините, ала трябва да се погрижа за онези досадни отговорности, за които спомена Белгарат.
Макар че сградата беше много голяма, тя не представляваше палат в истинския смисъл на тази дума. Изглежда, генералният губернатор на мургите в град Хага, който бе разпоредил да я построят, не бе споделял грандиозните заблуди, типични за властелините на Урга. Затова постройката бе по-скоро удобна, отколкото пищна.
— Надявам се, че ще ме извините — обърна се към тях генерал Атеска, когато излязоха от стаята за аудиенции с императора. — Длъжен съм да представя пълен доклад на Негово величество — за различни неща, — след това трябва незабавно да се върна в Рак Веркат. — Той погледна Гарион. — Обстоятелствата, при които се срещнахме, не бяха сред най-радостните, ваше величество — добави военният. — Ала се надявам, че няма да мислите с неприязън за мен. — След това Атеска се поклони твърде сковано и ги остави под грижите на човек от императорския щаб.
Мъжът, който ги поведе по дългия, облицован с тъмна дървесина коридор към центъра на сградата, очевидно не беше ангарак. Нямаше ги ъгловатите очи, нито мрачната арогантност, типични за хората от тази раса. Ведрото му обло лице подсказваше мелценски произход и Гарион си припомни, че бюрокрацията, управляваща всички страни на живота в Малореа, е под контрол преди всичко на мелцени.
— Негово величество ме помоли да ви уверя, че стаите ви не са предназначени да бъдат ваш затвор — каза им служителят, когато приближиха тежка, обкована с железни решетки врата. — Това е била къща на мург, преди да превземем града, и затова има свои характерни особености. Вашите стаи се намират в онази част, където в миналото са били разположени женските покои, а мургите фанатично пазят жените си. Смятам, че поведението им е било продиктувано от съображения за расова чистота.
В този момент Гарион никак не се интересуваше от спалните помещения и разпределението на хората в тях. Единствената му грижа беше Се’Недра.
— Знаете ли къде мога да намеря жена си? — обърна се той към кръглоликия бюрократ, чиито бузи напомняха обла пълна луна.
— В дъното на коридора, ваше величество — отвърна мелценът и посочи една боядисана в синьо врата.
— Благодаря. — Гарион погледна приятелите си и каза: — Ще се върна след малко.
Стаята, в която влезе, беше топла, а осветлението в нея беше меко, не натрапчиво. Плътни, красиво изработени малореански килими покриваха пода, а върху високите тесни прозорци бяха поставени млечнозелени завеси от кадифе. Се’Недра лежеше на високо легло до стената срещу вратата, Поулгара седеше край леглото. Лицето й бе сериозно.
— Има ли някаква промяна? — попита я Гарион, докато внимателно притваряше вратата.
— Все още не — отвърна вълшебницата.
Лицето на заспалата Се’Недра изглеждаше восъчно бледо, къдриците й бяха разпилени по възглавницата.
— Ще оздравее, нали? — попита Гарион.
— Сигурна съм в това, Гарион.
Друга, непозната жена също седеше недалеч от леглото. Носеше светлозелена рокля с качулка — беше я нахлупила така, че лицето й бе отчасти скрито. Се’Недра измърмори нещо със странно дрезгав глас и започна да мята неспокойно глава върху възглавницата. Жената с качулката се намръщи и попита:
— Това нейният обичаен глас ли е, лейди Поулгара?
Поулгара и хвърли остър поглед.
— Не — отвърна тя. — Всъщност не е.
— Смятате ли, че лекарството, което й давате, може да окаже някакво влияние върху речта й?
— Не, не би засегнало тембъра й. Всъщност тя не би трябвало да произнася никакви звуци.
— О — възкликна жената, — струва ми се, че сега разбирам какво я измъчва. — Наведе се и много внимателно постави върховете на пръстите си върху устните на Се’Недра. След това поклати глава,
