беше омачкана и изцапана, под очите му се виждаха тъмни кръгове. Лицето му беше смъртно бледо и беше небръснат. Тялото му потрепваше конвулсивно; той изглеждаше така, сякаш няма сили да се изправи.
— Какво искате? — попита той едва чуто.
— Болен ли си? — попита го Белгарат.
— Слаба треска, струва ми се. — Закат сви рамене. — Какво е толкова важно, че ви принуди така неотложно да дойдете при мен?
— Империята ти се разпада, Закат — започна направо Белгарат. — Време е да се върнеш у дома, за да поправиш изгнилите огради.
По лицето на Закат пропълзя слаба усмивка.
— И това сигурно би било много удобно за вас, нали? — подхвърли той.
— Онова, което става в Малореа, не е удобно за никого. Разкажи му всичко, Брадор.
Мелценският бюрократ изложи нервно доклада си пред императора.
— Демони ли? — скептично каза Закат. — Я стига, Белгарат. — Нали не очакваш, че ще повярвам в това? Кажи ми честно — наистина ли мислиш, че ще побягна към Малореа и ще те оставя тук да събереш армия от Запада и да я обърнеш срещу мен, когато се върна?
Треперенето, подобно на болен от паралич човек, което Гарион бе забелязал при влизането в стаята, се бе засилило още повече. Главата на Закат се тресеше и подскачаше, от устата на императора се стичаха тънки струйки слюнка.
— Няма да ни оставиш тук, Закат — отговори му Белгарат. — Ние ще дойдем с тебе. Дори ако е истина само една десета от онова, което разказа Брадор, аз ще трябва да отида в Каранда, за да спра онзи Менга. Ако той наистина призовава демони, всички ще зарежем всичко останало, за да го спрем.
— Абсурд! — възрази Закат. Погледът му бе изгубил яснотата си, треперенето и странните му движения бяха станали толкова силни, сякаш не можеше да контролира крайниците си. — Няма да позволя на някакъв си старец да ме измами и да… — Императорът изведнъж подскочи от креслото си, нададе животински вой и стисна главата си с ръце. После се строполи на пода, а тялото му продължи да се тресе и мята неистово.
Белгарат скочи, хвана конвулсивно треперещата ръка на императора и извика:
— Бързо! Сложете нещо между зъбите му преди да си е отхапал езика!
Брадор сграбчи от близката маса сноп доклади, прегъна ги надве и ги напъха между запенените устни на императора.
— Гарион! — нареди Белгарат. — Веднага извикай Поул. Бързо!
Гарион се втурна към вратата.
— Чакай! — извика Белгарат и подуши подозрително въздуха над лицето на Закат. — Доведи и Сади! Долавям някаква особена миризма!
Гарион изхвърча от стаята, мина тичешком по коридорите покрай смаяните и уплашени служители и слуги и нахълта в стаята, където Поулгара разговаряше съвсем спокойно със Се’Недра и Велвет.
— Лельо Поул! — извика той. — Ела бързо! Закат току-що се сгромоляса на пода! — След това се обърна, изтича пак в коридора и блъсна с рамо вратата на стаята на Сади. — Имаме нужда от тебе! — изкрещя кралят на Рива на уплашения евнух. — Ела с мен.
След няколко секунди бяха пред полираната врата в предверието.
— Какво става? — попита уплашено ангаракският полковник, препречвайки пътя им.
— Вашият император е болен — каза му Гарион. — Махнете се от пътя ни! — И изблъска грубо протестиращия офицер и отвори със замах тежката врата.
Конвулсиите на Закат бяха отслабнали, ала Белгарат все още го натискаше на пода.
— Какво му е, татко? — попита Поулгара и коленичи до тях.
— Току-що имаше пристъп.
— Болестта, която кара хората губят равновесие и да падат на земята?
— Не смятам, че е това. Симптомите бяха различни. Сади, ела и помириши дъха му. Лично аз долавям някаква особена миризма.
Сади се приближи предпазливо, наведе се и подуши. След това се изправи и с пребледняло лице каза:
— Талот.
— Това някаква отрова ли е? — попита Поулгара.
Сади кимна.
— Да. При това е твърде рядко срещана.
— Имаш ли противоотрова за нея?
— Не, милейди — отговори той. — За талот няма противоотрова. Тя във всички случаи предизвиква смърт. Използва се рядко, защото действието й е бавно, ала никой не може да избяга от фаталния край.
— Значи той умира? — попита Гарион и сърцето му се сви.
— Да. Конвулсиите ще отзвучат сега, но по-късно отново ще се проявят с още по-голяма сила, след това ще се проявят отново и отново. Накрая… — Сади вдигна рамене.
— Нима няма никаква надежда? — попита Поулгара.
— Въобще никаква. Единственото, което е по силите ни да сторим, е да облекчим страданията през последните дни от живота му.
Белгарат започна да ругае.
— Успокой го, Поул. Трябва да го занесем до леглото му, ала не можем да го носим, докато трепери толкова силно.
Тя кимна и постави длан върху челото на Закат. Гарион почувства лек тласък на волята й и мятащият се император утихна.
Брадор, чието лице бе станало смъртно бледо, огледа всички в стаята.
— Мисля, че засега не бива да обявяваме случилото се — предупреди ги той. — Нека просто съобщим, че императорът е сполетян от леко неразположение, докато решим какво ще правим. Аз ще изпратя писмо, където трябва.
Стаята, в която занесоха изпадналия в безсъзнание Закат, беше обикновена до аскетизъм. Леглото на императора беше съвсем прост тесен креват. Единствените други мебели бяха обикновен стол и нисък шкаф. Стените бяха бели, без никакви украшения. В единия ъгъл имаше запален мангал и кофа с дървени въглища. Сади отиде в крилото, където се намираха стаите на приятелите на Гарион, и скоро се върна с червената си кутия и торбата, в която Поулгара държеше билките и лекарствата си. Двамата тихо обсъдиха положението, а Гарион и Брадор отпратиха мъжете, донесли носилката, и любопитните войници. След това Поулгара и евнухът приготвиха пълна чаша с гореща течност, която имаше остра, неприятна миризма. Сади повдигна главата на Закат и я задържа, а Поулгара внимателно започна да сипва с лъжичка лекарството в безсилните устни на императора.
Вратата безшумно се отвори и в помещението влезе даласианската лечителка Андел.
— Дойдох веднага, щом чух за случилото се — каза тя. — Тежка ли е болестта на императора?
Поулгара я погледна сериозно и тихо каза:
— Затвори вратата, Андел.
Лечителката я изгледа странно, но бързо затвори вратата.
— Значи положението наистина е сериозно, милейди?
Поулгара кимна.
— Отровили са го — каза вълшебницата. — Не желаем това да се разчуе.
— Мога ли да помогна с нещо? — пепита Андел и се приближи с бързи, леки стъпки до леглото.
— Боя се, че не сте в състояние да сторите много. — каза й Сади.
— Все още ли не сте му дали противоотрова?
— В тези случай няма такава.
— Трябва да има. Лейди Поулгара…
Поулгара поклати тъжно глава.
— Значи не съм успяла да изпълня дълга си — изрече жената с качулката и гласът й се разтрепера. Тя се отдалечи от леглото, навела глава към пода, и в същия миг Гарион долови лек шепот, който сякаш
