извираше от въздуха над нея — шепот, който странно как не принадлежеше на един-единствен човек. В стаята се възцари тишина, която трая дълго, след това край леглото се появи блестяща фигура. Когато сиянието изчезна, Кайрадис, превързала очите си с воал, се изправи пред тях, протегнала леко напред ръка.
— Това не бива да се случва — заяви тя с ясен, звънлив глас. — Използвай изкуството си, лейди Поулгара. Върни го към живота. Ако той загине, всичките задачи, които стоят пред нас, ще завършат с крах. Използвай цялата си мощ и ще успееш.
— Няма да мога, Кайрадис — отговори Поулгара и остави чашата на масата. — Ако някоя отрова засегне само кръвта, обикновено успявам да я пречистя, да не говоря, че Сади разполага с пълно куфарче противоотрови. Но тази отрова прониква във всички части и елементи на тялото. Тя убива не само кръвта, но и костите и всички органи. Не е възможно да я изтръгнем от него.
Блестящата фигура край леглото започна отчаяно да кърши ръце.
— Не може да стане така — изплака горко Кайрадис. — Използва ли върховното средство?
— Какво върховно средство? Универсално лекарство ли имаш предвид? Не познавам такова.
— Но то наистина съществува, лейди Поулгара. Не съм запозната нито с неговия произход, нито с неговия състав, но от няколко години долавям целебната му мощ в света.
Поулгара погледна Андел, ала лечителката поклати безпомощно глава.
— Такова средство не ми е познато, милейди.
— Мисли, Кайрадис — изрече Поулгара настойчиво. — Всяко нещо, за което успееш да се досетиш, би могло да ни насочи във вярната посока.
Пророчицата със завързаните очи докосна леко слепоочията си с върха на пръстите си.
— Това лекарство се е появило отскоро — промърмори тя сякаш на себе си. — Възникнало е преди по- малко от двадесет години — някакво неизвестно цвете, така ми се струва. Да, някакво цвете е.
— Значи положението е съвсем безнадеждно — каза Сади. — По света има милиони цветя. — Той се изправи, прекоси стаята и отиде при Белгарат. — Струва ми се, че трябва да се махаме оттук час по- скоро — измърмори евнухът. — Щом чуят думата „отрова“, хората веднага започват да търсят някой нийсанец наоколо — и хората, в чиято компания е той. Според мен ни грози страшна опасност.
— Идва ли ти наум нещо друго, Кайрадис? — настоя Поулгара. — Няма значение на какво разстояние оттук се намира това средство.
Пророчицата продължи да се бори, лицето и изглеждаше крайно напрегнато, умът й бе потънал дълбоко в картините, открити единствено за него. Най-сетне раменете и безпомощно се отпуснаха.
— Нищо — въздъхна тя. — Видях само едно женско лице.
— Опиши го.
— Тя е висока — заговори пророчицата. — Косата й е много тъмна, ала кожата й е бяла като мрамор. Съпругът й се занимава с коне.
— Адара! — възкликна Гарион и веднага си представи лицето на своята красива братовчедка.
Поулгара щракна с пръсти.
— Адара и нейното цвете! — След това вълшебницата се намръщи. — Преди няколко години проучих много внимателно това цвете, Кайрадис. Напълно ли си сигурна? Наистина има някои необичайни вещества в него, но не открих никакви особени медицински качества в тях — нито в техните дестилати, нито под формата на прахове.
Кайрадис се съсредоточи.
— Може ли лечението да се осъществи чрез определени аромати, лейди Поулгара?
Вълшебницата присви очи.
— Има някои лекарства, които се поемат във вид на пари — изрече несигурно тя. — Но…
— Има и отрови, които могат да бъдат използвани по този начин, лейди Поулгара. — намеси се Сади. — Парите попадат в белите дробове, а оттам в сърцето. След това кръвта ги отвежда до всички части на тялото. Има голяма вероятност това да е единственият начин за неутрализиране на талота.
Лицето на Белгарат се бе напрегнало.
— Е, Поул? — попита той.
— Струва си да опитаме, татко — отговори тя. — Имам няколко такива цветчета. Те са изсушени, ала биха могли да ни помогнат.
— Имаш ли и семена?
— Да, няколко.
— Семена ли? — възкликна Андел. — Кал Закат отдавна ще е в гроба, дори ще изминат няколко месеца, докато от семенцето израсне храст и храстът се покрие с цветове.
Старият вълшебник се засмя лукаво.
— Не е съвсем така — възрази той и намигна на Поулгара. — Понякога много ми върви с растенията. Ще ми трябва пръст… и няколко кутии или кофи, в които да я сложа.
Сади се приближи до вратата и поговори няколко мига с пазачите, които стояха пред помещението. Те се спогледаха объркано, ала кратката заповед, изречена от Андел, ги накара да се втурнат да изпълнят задачата.
— Какъв е произходът на това странно цвете, лейди Поулгара? — попита с любопитство Кайрадис. — Откъде сте така добре запозната с него?
— Гарион го направи — сви рамене Поулгара, оглеждайки замислено тясното легло на Закат. — Татко, смятам, че трябва да преместим леглото на императора далеч от стената, да го оградим с цветя от всички страни и…
— Гарион е направил цветето? — възкликна пророчицата.
Поулгара кимна утвърдително и каза разсеяно:
— Той всъщност го създаде. Мислиш ли, че тук е достатъчно топло, татко? Ще ни бъдат необходими големи, здрави цветове, ала дори най-добрите, с които разполагам, са дребнички.
— Направих всичко, което можах — възрази Гарион.
— Значи си го създал? — Гласът на Кайрадис беше изпълнен със страхопочитание. След това тя се поклони на Гарион с дълбоко уважение.
Когато кофите с полузамръзнала пръст бяха поставени около леглото на умиращия император, Поулгара извади от торбата си малка кожена кесийка, взе няколко микроскопични семенца и внимателно ги зася.
— Добре — рече Белгарат и нави делово ръкави. — Сега се отдръпни. — Той се наведе и докосна земята в една от кофите. — Имаше право, Поул — измърмори вълшебникът. — Студено е малко повече, отколкото трябва. — След това се навъси и Гарион видя, че устните му едва-едва се движат. Приливът на волята му не бе никак силен, а звукът, долавящ се от него, наподобяваше шепот. Влажната земя в кофите започна да дими. — Така е по-добре — рече възрастният мъж и протегна ръцете си над тясното легло и димящите кофи с пръст. Гарион отново почувства прилива на волята му и тихия, едва доловим шепот.
Отначало не се случи почти нищо, ала след няколко мига започнаха да се появяват мънички зелени петънца, просветващи върху влажната пръст. Гарион наблюдаваше как малките листчета растат и набират сили и изведнъж си спомни къде е виждал Белгарат да прави същото вълшебство. Така ясно, сякаш се намираше на самото място, кралят на Рива си припомни в пълни подробности двора край палата на крал Кородулин във Воу Мимбре. Видя отново как вейката от ябълковото дърво, което вълшебникът Белгарат бе пъхнал между две плочи на пътеката, изведнъж пораства, достигайки раменете му като доказателство за скептичния Андориг, че той наистина е древният Белгарат.
Бледите листчета постепенно станаха наситено зелени, тънките крехки вейчици и мустачета, появили се в първия миг, вече бяха пораснали и се превърнаха в ниски храсти.
— Накарай ги да се увият като лози около леглото, татко — критично каза Поулгара. — Ще има повече цветове, а на мен са ми необходими тъкмо цветчетата.
Вълшебникът въздъхна шумно и я изгледа така, че за погледа му писателите можеха да напишат няколко дебели тома.
— Добре — измърмори той накрая. — Щом искаш лози, ето ти лози!
— Нима това е прекалено много за тебе? — попита загрижено дъщеря му.
Белгарат стисна челюсти, ала не отговори нищо. Вместо това започна обилно да се поти. Дълги мустачета започнаха да се издигат и полюляват във въздуха като зелени змии, обвивайки краката на
