когато мърка.
Малката зелена змия отново показа главата си от гърлото на бутилката. Този път котката само леко се отдръпна. След това любопитството надделя вродената й ненавист към влечугите и тя бавно продължи напред, за да подуши странното създание. Все още мъркайки, Зит също издаде напред тъпия си нос. Носовете на двете животни се докоснаха, те се отдръпнаха леко едно от друго. Сега и двете мъркаха високо.
— Изумително — измърмори Сади. — Струва ми се, че се харесаха.
— Моля те, Сади — жално каза императорът. — Не зная какво мислиш ти за змията си, но аз съм много привързан към моята котка. Освен това й предстои да стане майка.
— Ще поговоря с тях, ваше величество — увери го Сади. — Не съм сигурен дали ще ме послушат, ала непременно ще поприказвам с тях.
Белгарат отново се беше уединил в библиотеката и разглеждаше внимателно една голяма карта на северна Малореа.
— А, ето те и теб — рече вълшебникът, когато Гарион влезе. — Тъкмо щях да изпратя някого да те повика. Ела погледни това.
Гарион се приближи до масата.
— Какво има, дядо?
— Зандрамас е тук в Ашаба, нали? — Белгарат посочи с пръст мястото в Карандските планини.
— Да.
— А Менга се придвижва на юг и на запад от Калида — ей тук. — Възрастният мъж отново посочи картата.
— Така казва Брадор.
— Той не й позволява да навлезе в по-голямата част от континента, Гарион. Тук, в Ктхол Мургос, Зандрамас е проявила особено внимание да избягва населени местности. Нямаме никаква причина да вярваме, че ще промени подхода си, след като стигне в Малореа. Урвон ще бъде на юг от нея в Мал Яска, а пустите земи на север са практически непроходими — макар че лятото вече е почти настъпило.
— Лятото ли? О! Все забравям. — Гарион погледна картата. — Дядо, ние нямаме никаква представа къде се намира „мястото, което не съществува“. Когато Зандрамас напусне Ашаба, тя би могла да тръгне в каквато посока пожелае.
— Не мисля така, Гарион. В светлината на всичко, което се случи в Малореа — като прибавим и следния факт: на нея и е известно, че сме по следите й — всичко това ме кара да смятам, че тя прави опити да се завърне в базата на своята власт в Даршива. Всичко живо по света се е надигнало срещу нея и Зандрамас има нужда от помощ.
— Ние със сигурност не представляваме особена заплаха за нея — мрачно каза Гарион. — Та ние не можем да се измъкнем от Ктхол Мургос.
— Тъкмо по този въпрос исках да разговарям с тебе. Трябва да убедиш Закат, че за нас е жизненоважно да напуснем това място и да се доберем до Малореа колкото е възможно по-скоро.
— Да го убедя?
— Просто направи каквото трябва, Гарион. Залогът е огромен.
— Но защо тъкмо аз? — изрече Гарион, без да мисли.
Белгарат го изгледа с продължителен, проницателен поглед.
— Съжалявам — измърмори Гарион. — Забрави, че го казах.
— Добре. Аз ще го направя.
Късно вечерта котката на Закат роди седем здрави котенца. Зит просто обикаляше наоколо, предупреждавайки всички да не се приближават, като надаваше зловещо съскане. Странно защо единственият човек, когото загриженото малко влечуго допускаше до новородените котенца, беше Велвет.
През следващите няколко дни Гарион не постигна почти никакви успехи, опитвайки се да насочи разговора с възстановяващия се Закат към необходимостта да се завърне в Малореа. Императорът се извиняваше със слабостта си вследствие на отравянето, но Гарион подозираше, че той просто хитрува — малореанецът очевидно имаше достатъчно енергия за обичайните си занимания и изтъкваше, че е изтощен, само когато Гарион пожелаеше да разговаря с него за пътуването му.
Вечерта на четвъртия ден кралят на Рива реши да преговаря още веднъж, преди да прибегне към по- директни методи. Той завари Закат седнал на стол до леглото си с книга в ръка. Черните кръгове под очите му бяха изчезнали, крайниците му вече не трепереха, императорът изглеждаше отпочинал и бодър.
— А, Белгарион — рече бодро той. — Прекрасно е, че се отбиваш при мен.
— Помислих си, че ще бъде добре да дойда при теб, за да те приспя и тази вечер — отвърна Гарион с преувеличен сарказъм.
— Толкова ли личи, че се преструвам? — попита Закат.
— Да. Всеки път, когато спомена думите „кораб“ и „Малореа“ в едно и също изречение, ти веднага затваряш очи. Закат, трябва да поговорим по този въпрос, защото нямаме излишно време.
Закат скри очи с длан, опитвайки се да покаже колко е уморен.
— Нека се изразя по този начин — продължи настойчиво Гарион. — Белгарат започва да проявява нетърпение. Опитвам се да запазя цивилизования тон на нашите разговори, но ако се намеси той, положението твърде бързо ще стане неприятно.
Закат отдръпна ръка от челото си и присви очи.
— Това ми звучи като заплаха, Белгарион.
— Не — възрази Гарион. — Всъщност е приятелски съвет. Ако ти желаеш да останеш в Ктхол Мургос, това зависи само от теб — но ние трябва да продължим по пътя си към Малореа — и то скоро.
— Ами ако не ви позволя?
— Да ни позволиш ли? — изсмя се Гарион. — Закат, нима не си пораснал в същия свят като всички нас? Имаш ли най-бегла представа за какво приказваш всъщност?
— Смятам, че с това разговорът ни приключва, Белгарион — изрече студено императорът, изправи се сковано и се обърна към леглото си. Както обикновено, котката остави мяукащото си потомство в средата на неговите завивки, а след това отиде в своята застлана с вълнено одеяло кутия в ъгъла. Изгубилият търпение император погледна ядосано косматите топчици върху леглото.
— Имаш разрешението ми да се оттеглиш, Белгарион — рече през рамо той и протегна ръце към котенцата.
Зит се надигна от самия център на живата космата купчина, измери го с хладен поглед и изсъска предупредително.
— О, дано те смачкат зъбите на Торак! — изруга Закат и отдръпна ръце. — Това вече е прекалено! Веднага иди и кажи на Сади да изнесе тази проклета змия от стаята ми.
— Вече я изнася четири пъти — отвърна меко Гарион. — Тя просто идва сама. — Кралят на Рива потисна смеха си. — Може би те харесва.
— Опитваш се да бъдеш остроумен, а?
— Кой, аз ли?
— Махни веднага змията оттук!
Гарион скри ръце зад гърба си.
— Не аз, Закат. Ще отида да повикам Сади.
В коридора срещна Велвет, която се приближаваше към стаята на императора с тайнствена усмивка.
— Можеш ли да изнесеш Зит от стаята на Закат? — попита я Гарион — Тя е в леглото му заедно с котенцата.
— И сам можеш да го направиш, Белгарион — отвърна русокосото момиче. — Тя има доверие в теб.
— Не бих желал да проверявам това.
Влязоха в спалнята на императора и девойката направи реверанс и каза:
