— Всичко, Кал Закат. Всичко е вярно.
— Дори това, че Белгарион е Детето на Светлината, а Зандрамас — Детето на Мрака?
— Да, наистина е така. — Императорът понечи да й зададе още един въпрос, ала пророчицата вдигна ръка. — Времето ми е кратко, Закат, и сега трябва да разкрия нещо много по-важно пред теб. Знай, че животът ти се приближава към кръстопът, който ще реши в коя посока ще се развие съдбата ти. Остави настрана жаждата си за власт и отмъщение, както детето захвърля настрана играчките си. Върни се в Мал Зет, за да се подготвиш за своята част в срещата, която предстои да се осъществи.
— Моята част ли? — попита сепнато той.
— Твоето име и твоята задача са изписани от звездите.
— И каква е моята задача?
— Ще ти я разкрия, когато станеш готов да разбереш онова, което трябва да сториш. Първо трябва да пречистиш сърцето си от скръбта и угризенията, които те преследват непрестанно.
Императорът въздъхна дълбоко, после каза:
— Не се страхувам, Кайрадис. Но онова, за което ме молиш, е невъзможно.
— В такъв случай ти със сигурност ще умреш след края на сезона. Обмисли добре онова, което ти казах, Закат, императоре на Малореа. Отново ще разговарям с тебе в бъдеще. — След това тя отново започна да сияе и изчезна.
Закат втренчи поглед в празното място, където бе стояла. Лицето му беше бледо, челюстите му — здраво стиснати.
— Е, Закат? — попита Белгарат. — Убеди ли се сега?
Императорът стана от стола и започна да крачи напред-назад.
— Това е абсолютен абсурд! — избухна накрая той.
— Зная — отвърна спокойно Белгарат. — Ала желанието да повярваш в абсурдното е признак на вярата. Може би тъкмо вярата е първата стъпка в подготовката, за която спомена Кайрадис.
— Не че не желая да повярвам, Белгарат — каза Закат със странно покорен тон. — Просто…
— Никой не е казвал, че ще бъде лесно — обърна се към него възрастният мъж. — Но ти и по-рано си правил неща, които не са били никак леки, нали?
Закат отново се отпусна на стола си и се замисли.
— Защо аз? — промълви скръбно той. — Защо тъкмо аз трябва да се забърквам във всичко това?
Гарион изведнъж се разсмя.
Закат му хвърли студен поглед.
— Извинявай — каза му Гарион, — но аз започнах да изричам това „Защо тъкмо аз?“, откакто станах на четиринадесет години. Досега никой не ми е дал удовлетворителен отговор, но след известно време човек свиква с наложената му несправедливост.
— Аз не се опитвам да избягам от отговорност, Белгарион. Просто не виждам с какво бих могъл да ви помогна. Вие преследвате Зандрамас, и ти искаш да върнеш сина си и да унищожиш Сардиона. Правилно ли съм разбрал?
— Положението е малко по-сложно, отколкото си го представяш. — рече Белгарат. — Унищожаването на Сардиона ще бъде свързано с могъщи катаклизми.
— Не разбирам напълно последните ти думи. Не можеш ли просто да помахаш с ръка и да го накараш да престане да съществува? В края на краищата ти си вълшебник — поне така казват.
— Това е забранено — автоматично каза Гарион. — Не е възможно да прекратяваш съществуването на нещата. Ктучик се опита да стори това, ала унищожи себе си.
Закат се намръщи и погледна Белгарат.
— А пък аз си мислех, че ти си го убил.
— Повечето хора мислят така. — Възрастният мъж сви рамене. — Това прибавя блясък към моята репутация, затова не споря с тях. — Вълшебникът подръпна ухото си. — Смятам, че трябва да стигнем докрай в нашия разговор. Почти напълно съм сигурен, че единственият начин Сардионът да бъде унищожен е последната среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. — Той замълча и лицето му се напрегна. — Освен това мисля, че Кайрадис се увлече и ни каза нещо, което не възнамеряваше да разкрива пред нас. Тя спомена, че жреците гролими отчаяно се стремят да се доберат до Сардиона и включи Менга в техния списък. Не означава ли това, че Менга също е гролим? — Вълшебникът погледна към Андел. — Твоята господарка допуска ли понякога подобни малки грешки?
— Кайрадис не би могла да допуска грешки, свети Белгарат — отвърна лечителката. — Никоя пророчица не приказва със собствения си глас. Онова, което чуваме, е гласът на видяното от нея.
— В такъв случай тя е искала да научим, че Менга е — или е бил — гролим и че причината, поради която призовава демони, е следната: иска те да му помогнат в търсенето на Сардиона. — Старият вълшебник се замисли. — Съществува още една мрачна възможност — добави той. — Може би демоните го използват, за да се доберат те до Сардиона и да го използват за свои цели. Може би затова се държат така покорно с него. Сами по себе си демоните са достатъчно противна работа, но ако Сардионът притежава същата власт както Кълбото, ние в никакъв случай не бихме желали той да попадне в ръцете им. — Белгарат се обърна към Закат. — Е?
— Какво?
— С нас ли си, или си срещу нас?
— Не поставяш ли въпроса прекалено рязко?
— Да, така е, но по този начин пестя време, а времето започва да придобива много важно значение.
— Намирам съвсем малко изгода за себе си в така създалото се положение — заяви Закат.
— Трябва да продължаваш да живееш — напомни му Гарион. — Кайрадис каза, че ще умреш преди началото на пролетта, ако не поемеш задачата, която тя ще ти постави.
Леката усмивка на Закат излъчваше меланхолия, мъртвешкото безразличие се завърна в очите му.
— Всъщност животът ми не е никак весел и се питам струва ли си да се напрягам толкова, за да го продължа, Белгарион — отвърна той.
— Не смяташ ли, че се държиш твърде детински, Закат? — рече гневно Гарион. — Тук, в Ктхол Мургос, не правиш абсолютно нищо. Няма нито капка кръв от потомците на Ургас, която би могъл да пролееш, а положението в собствения ти дом граничи с истинско бедствие. Ти какво си: крал, император, владетел, властелин, наречи го както искаш — или разглезено дете? Отказваш да отидеш в Мал Зет просто защото някой ти е казал, че трябва да го направиш. Дори плюеш презрително, когато някой те уверява, че ще умреш, ако не се завърнеш там. Това поведение е не само детинско, то е нелогично и глупаво. Аз нямам време да убеждавам някого, чийто разум го е напуснал. Е, ти можеш да останеш в Рак Хага, отдаден изцяло на старите си скърби и разочарования, докато предсказанието на Кайрадис се сбъдне. В крайна сметка защо да се грижа аз за това? Но Геран е мой син и аз ще отида в Малореа. Трябва да свърша работата си и нямам никакво време да те увещавам. — Кралят на Рива беше запазил част от мотивите си за най- накрая. — Освен това — добави той с небрежен, почти обиден тон — бездруго нямам нужда от тебе.
Закат се изправи с пламнали очи.
— Отиваш прекалено далеч! — изрева той и стовари юмрук върху масата.
— Изумително — рече саркастично Гарион. — В крайна сметка наистина си жив. Мислех си, че трябва да те настъпя по крака, за да те накарам да реагираш по някакъв начин. Добре, щом отново се събуди, хайде да се бием.
— Какво искаш да кажеш с това „да се бием“? — попита Закат, чието лице беше все още зачервено от гняв. — За какво да се бием?
— За това дали ще дойдеш с нас в Малореа, или не.
— Не бъди глупав. Разбира се, че идвам с вас. Онова, заради което ще се бием с теб, е невероятната ти липса на учтивост.
За миг Гарион се взря в него, след това внезапно се преви в прилив на неудържим смях.
Лицето на Закат беше все още червено, а юмруците му ту се свиваха, ту отново се отпускаха. След това на лицето му се появи някак свенливо изражение и той изведнъж също започна да се смее.
Белгарат въздъхна шумно.
— Гарион — подхвана раздразнено той, — предупреждавай ме, когато отново решиш да направиш като
