— Какво мислиш по въпроса да преговаряме за цената, приятелю? — попита го Силк. — Вече съм почти сигурен, че ще постигнем съгласие, след като положението ти стана напълно ясно.
Когато се озоваха в средата на реката и салът започна да се клати силно, подхванат от течението, Дурник се приближи към носа, изправи се и погледна откъртените дъски от носа.
— Какво има, скъпи? — попита го Поулгара.
— Нищо, Поул — отвърна той. — Знаеш ли? Всъщност никога през живота си не съм чупил нищо нарочно.
Вечерта приятелите опънаха палатките си на завет, сред горичка кедри недалеч от реката. Небето, спокойно и синьо още от пристигането им в Малореа, по залез слънце изведнъж доби заплашителен вид. Разнесе се тътен на гръмотевици, остри езици на светкавици прорязаха облаците на запад.
След вечеря Дурник и Тот излязоха от горичката да огледат наоколо и не след дълго се върнаха със сериозни лица.
— Боя се, че ни предстои да претърпим известен период лошо време — каза ковачът. — Усещам го по въздуха.
— Мразя да яздя в дъжда — оплака се Силк.
— Повечето хора изпитват същите чувства като теб, принц Келдар — обърна се към него Фелдегаст. — Но лошото време обикновено задържа всички останали у дома, разбираш ли. Ако се вярва на онова, което ни каза гладният мелцен, да вали ще е по-добре.
— Той спомена за някакви чандими — рече Сади и се намръщи. — Какво точно представляват те?
— Чандимите са орден в църквата на гролимите — отговори му Белгарат. — Когато Торак построил Ктхол Мургос, той превърнал някои гролими в хрътки, които трябвало да обхождат цялата област. След Воу Мимбре, щом Торак изпаднал в непробуден сън, Урвон възвърнал човешкия образ на половината от тях. Онези, които отново станали хора, били магьосници, притежаващи по-голям или по-малък талант. Те са в състояние да общуват с онези, които останали хрътки. Връзките между тях са много силни — както тези между вълците в глутница — и всички са фанатично верни на Урвон.
— И тъкмо те са източникът на мощта на Урвон — добави Фелдегаст. — Обикновените гролими непрекъснато заговорничат един срещу друг или срещу онези, които са на по-висше ниво в йерархията, ала чандимите на Урвон са държали в подчинение малореанските гролими в продължение на петстотин години.
— А какво можете да ми разкажете за пазачите на храма? — добави Сади. — Те какви са — чандими или гролими?
— Обикновено не — отговори Белгарат. — Сред тях, разбира се, има и гролими, но повечето са малореански ангараки. Те са били набрани още преди битката във Воу Мимбре, за да служат като лични телохранители на Торак.
— Че защо са му притрябвали на Торак телохранители?
— Никога не съм могъл да намеря задоволителен отговор на този въпрос — призна възрастният вълшебник. — Както и да е, след Воу Мимбре все още са останали неколцина от тях — едни са призовани по-рано, други са ветерани, ранени в редица битки и след това изпратени по домовете си. Урвон ги убедил, че приказва от името на Торак и че сега те трябва да дадат клетва за вярност нему. След това пазачите събрали още млади ангараки, за да попълнят празнините в своите редици. Сега задачата им е не само да вардят храма. Когато започнал да има пререкания с императорите в Мал Зет, Урвон решил, че има нужда от добре подготвена военна сила, затова увеличил броя им и ги превърнал в армия.
— Наистина мъдро от негова страна — изтъкна Фелдегаст. — Чандимите предоставят на Урвон магии, които са му необходими да поддържа силата им — а с нея потиска обикновените хора и им пречи да протестират срещу съдбата си.
— В такъв случай пазачите са само обикновени войници? — попита Дурник.
— Всъщност не. Те са по-скоро рицари — отвърна Белгарат.
— Искаш да кажеш нещо като нашия Мандорален — облечени са изцяло в стоманени брони, носят щитове и копия, яздят бойни коне и така нататък?
— Не — отговори Фелдегаст. — Въобще не изглеждат толкова пищно. Наистина имат копия, щитове и шлемове, ала нямат никакви брони — само плетени ризници. Ала са почти толкова глупави, колкото арендите. Сигурно щом рицарите сложат толкова много желязо по телата си, умът им се изпарява някъде.
Белгарат гледаше замислено Гарион. После го попита:
— Чувстваш ли, че притежаваш достатъчно физическа сила?
— Не много голяма. Защо?
— Изправени сме пред един проблем. Има далеч по-голяма вероятност да срещнем пазачи на храма, отколкото чандими. Ако започнем да събаряме от седлата всички тези мъже със силата на умовете си, шумът, който ще вдигнем, веднага ще привлече чандимите.
Гарион се взря в него.
— Не говориш сериозно. Та аз не съм Мандорален, дядо.
— Вярно, не си. По-разумен си от него.
— Няма да търпя нито секунда повече да обиждат моя рицар! — възрази разгорещено Се’Недра.
— Се’Недра — обърна се към нея Белгарат едва ли не разсеяно. — Я млъквай.
— „Я млъквай“ ли?!
— Да, чу ме. — Той се навъси така страшно, че тя се притисна към Поулгара, търсейки закрила.
— Онова, което искам да изтъкна, Гарион, е, че ти бе обучен от Мандорален и разбираш от тези неща, освен това имаш известен опит. Никой от нас, останалите, не може да се похвали с такова нещо.
— Но аз нямам броня.
— Имаш желязна ризница.
— Нямам нито щит, нито шлем.
— Може би ще успея да ти направя, Гарион — обади се Дурник.
Гарион погледна стария си приятел и каза:
— Страхотно съм разочарован от тебе, Дурник.
— Не се страхуваш от това, нали, Гарион? — попита Се’Недра несигурно.
— Ами не. Всъщност никак не ме е страх. Просто това е толкова глупаво… при това ми изглежда направо нелепо.
— Имаш ли някоя стара тенджера, която бих могъл да взема, Поул? — попита Дурник.
— Колко голяма?
— Достатъчно голяма — така, че главата на Гарион да се побере в нея.
— Това вече отива прекалено далеч! — възкликна Гарион. — Няма да сложа на главата си кухненска тенджера вместо шлем. Не съм правил подобно нещо от времето, когато бях малко момче.
— Малко ще я променя — увери го Дурник. — После ще взема капака и ще ти направя щит.
Гарион се отдалечи, ругаейки гневно под нос.
Велвет присви клепачи и погледна Фелдегаст. Този път трапчинките на бузите й въобще не се показаха.
— Кажи ми, господин жонгльор — рече тя, — как е възможно един странстващ акробат, който развлича хората в затънтени кръчми край пътищата, да знае толкова много тайни неща за обществото на гролимите тук, в Малореа?
— Аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам, милейди — отговори той. — При това имам очи и уши и зная как да ги използвам.
— Твърде умело избегна да отговориш на въпроса й — направи му комплимент Белгарат.
Жонгльорът се усмихна самодоволно.
— Благодаря. А сега — продължи сериозно той, — както твърди моят древен приятел, твърде малко вероятно е да срещнем чандими, ако вали. Нали знаете, кучето обикновено проявява здрав разум и се крие в колибата си, когато времето е отвратително — освен ако няма някаква неотложна нужда да кръстосва околността. Много по-вероятно е да срещнем някои от пазачите на храма, тъй като всеки рицар — независимо дали е аренд, или малореанец, въобще не обръща внимание на дъжда, брулещ желязната му
