броня. Никак не бих се учудил, ако нашият воин има достатъчно мощ да се изправи срещу който и да било пазач, изпречил се насреща му, ала винаги има възможност да се натъкнем на група пазачи на храма. Ако това ни се случи, не губете ума и дума. Помнете: щом рицарят пришпори коня си, му е много трудно да се отклони встрани или да смени посоката. Отстъпете крачка наляво или надясно, ударете го здраво по тила — това обикновено е достатъчно да го съборите от седлото. После знаете — щом веднъж човек в доспехи и ризница падне от коня си, прилича на костенурка, обърната по гръб.
— Да приема ли, че вече си правил това? — измърмори Сади.
— Имал съм известни недоразумения с пазачите на храма — призна Фелдегаст.
Дурник взе чугунената тенджера, която Поулгара му беше дала, и я сложи в огъня. Когато се нажежи, я измъкна с една здрава тояга, сложи острието на един счупен нож върху един заоблен камък и постави тенджерата върху него. След това взе брадвата си и я вдигна с тъпата страна над тенджерата.
— Ще я счупиш — опита се да предскаже последствията от действията му Силк. — Чугунът е прекалено крехък и не бива да чукаш по него.
— Имай ми доверие, Силк — рече ковачът, усмихна се и лекичко започна да почуква тенджерата. Звуците, който се разнесоха, не наподобяваха глухото кънтене на чугуна, а звучаха ясно с отчетливия звън на стомана — песен, която Гарион познаваше от най-ранното си детство. Ковачът сръчно измени формата на тенджерата, превръщайки я в шлем с плосък връх и свирепи на вид предпазни пластини за носа и бузите. Гарион разбра, че старият му приятел мами по мъничко, защото усети едва доловимия тласък на волята на Дурник, насочен към шлема.
След малко ковачът потопи шлема в кофа с вода и нажеженият метал изсъска застрашително, вдигайки цял облак пара. Ала капакът на тенджерата, който майсторът възнамеряваше да превърне в щит, се оказа истинско предизвикателство дори за неговата изобретателност. Стана съвсем очевидно, че ако иска да му придаде нужните размери, щитът ще стане толкова тънък, че дори удар с кама ще го пробие, да не говорим за атака с копие или с меч. Докато чукаше върху звънтящия капак на тенджерата, ковачът внимателно обмисли този факт, после направи едва забележим жест към Тот. Гигантът кимна, отиде до брега на реката, върна се с кофа, пълна с глина, и я изсипа в центъра на нажежения до бяло щит. Металът издаде силно съскане, ала Дурник продължи да го удря с брадвата.
— Хей… Дурник — рече Гарион, опитвайки се да не проявява неучтивост. — Разбираш ли, нямах предвид да ми направиш керамичен щит.
Дурник се усмихна.
— Я го погледни, Гарион — предложи той, без да променя ритъма на сипещите се върху метала удари.
Гарион впери поглед в щита и изведнъж отвори широко очи. Блестящата окръжност, върху която удряше ковачът, представляваше монолитно алено парче стомана.
— Как го направи?
— Превръщане на едно вещество в друго! — задъхано каза Поулгара. — Нечувана промяна! Дурник, къде си научил да правиш това?
— Просто случайно ми се удаде, Поул. — Той се засмя. — Щом имаш на разположение малко стомана, с която можеш да започнеш — например онова острие от счупения нож, — можеш да направиш толкова стомана, колкото ти е необходима, използвайки всичко, каквото ти попадне подръка: чугун, глина, каквото и да е.
Очите на Се’Недра изведнъж се разшириха.
— Дурник — прошепна тя, изпълнена със страхопочитание. — Нима можеше да направиш щита от злато?
Дурник помисли малко, без да спира да чука по парчето метал.
— Да, бих могъл — призна той. — Но златото е прекалено тежко и меко, затова от него не може да се направи добър щит. Не мислиш ли?
— Дали ще успееш да направиш още един? — каза тя умолително. — За мен? Не е нужно да бъде прекалено голям — е, поне не прекалено огромен. Моля те, Дурник.
— Не смятам, че това е добра идея, Се’Недра — каза той. — Златото е ценен метал, защото се среща рядко в природата. Ако започна да го правя от глина, не след дълго съвсем ще изгуби стойността си. Сигурен съм, че разбираш това.
— Но…
— Не, Се’Недра — твърдо заяви Дурник.
— Гарион… — подхвана тя умолително и в гласа й се промъкнаха болезнени нотки.
— Той има право, скъпа.
— Но…
— Не, Се’Недра.
Огънят беше почти угаснал — бяха останали само няколко тлеещи въглена. Гарион внезапно се събуди и се надигна. Беше плувнал в пот и трепереше. Пак беше чул мъчителния вик, който бе долетял до слуха му предния ден. Дълго остана седнал, вперил очи в угасващия огън. Лека-полека потта му засъхна и треперенето престана.
Дишането на Се’Недра до него беше равномерно. Не се чуваше никакъв друг звук. Кралят на Рива внимателно се измъкна от одеялата, после отиде до самия край на горичката и се взря мрачно към полетата, простиращи се тъмни и пусти под сивкавосиньото небе. После се върна в постелята и спа неспокойно до сутринта.
Когато се събуди, ръмеше ситен хладен дъжд. Той тихо стана и отиде при Дурник, който тъкмо бе започнал да кладе огъня.
— Мога ли да взема брадвата ти? — попита Гарион.
Дурник вдигна глава и го погледна.
— Мисля, че трябва да ми направиш и копие, за да бъде снаряжението ми пълно — каза Гарион.
— О — рече ковачът. — Бях забравил. Едно копие ще ти бъде ли достатъчно? Нали знаеш, понякога се чупят — е, поне това винаги се е случвало с копията на Мандорален.
— Със сигурност няма да нося повече от едно. — Гарион посочи с палец към рамото си, където се подаваше дръжката на меча му. — Нали винаги нося това.
Студеният дъжд бе обвил полето в лека мъгла. След закуска приятелите извадиха дебели пелерини от багажа и се подготвиха да посрещнат твърде неприятния ден. Гарион вече беше облякъл желязната си ризница, след това натъпка една стара туника в шлема и го нахлупи на главата си. Чувстваше се много глупаво да дрънчи и да трака, докато оседлаваше Кретиен. Ризницата миришеше неприятно и поради някаква необяснима причина сякаш привличаше всичкия студ на хладната, влажна сутрин. Кралят на Рива погледна към вече готовото си копие и кръглия си щит и каза:
— Никак няма да ми е лесно да нося всичко това.
— Окачи щита на седлото, Гарион — посъветва го Дурник. — Освен това опри края на копието в стремето до крака си. Така прави Мандорален.
— Ще опитам — отговори Гарион. Качи се тромаво на седлото и почувства, че вече започва да се поти под тежката желязна ризница. Дурник му подаде щита и Гарион го окачи на седлото. След това взе копието и нагласи края му на стремето — беше доста неудобно.
— Трябва да го държиш изправено — каза ковачът. Гарион изсумтя и стисна копието с дясната си ръка.
— Изглеждаш много внушително, скъпи — увери го Се’Недра.
— Направо страхотно — отвърна й сухо той.
Излязоха от кедровата горичка и поеха напред. Начело на колоната яздеше Гарион. Чувстваше се буквално абсурдно.
Почти незабавно откри, че върхът на копието все се накланя. Хвана го по-нагоре, след това още по- нагоре, и това продължи, докато най-сетне не откри къде точно трябва да го държи. Дъждът, който се стичаше по копието, капеше направо в ръкава му. След малко от лакътя на доспехите му започна да тече цяла вадичка дъждовна вода.
— Станах на капчук — изръмжа Гарион.
