— Дайте по-бързо — каза Белгарат. — До Ашаба има още много път, а нямаме почти никакво време.
Гарион смуши Кретиен с пети и сивият жребец веднага се подчини; отначало пое в тръс, след това премина в лек плавен галоп. Гарион изведнъж необяснимо защо почувства, че вече не изглежда толкова глупаво.
Пътят бе съвсем пуст. Преминаваше край изоставени чифлици — тъжни постройки, обрасли с избуяли къпини. Някои от чифлиците бяха изгорени съвсем наскоро.
Копитата на галопиращите коне хвърляха пръски кал, която покриваше краката и коремите На животните и изпръскваше ботушите и пелерините на ездачите.
Силк яздеше до Гарион. Лицето му беше напрегнато и всеки път, когато достигнеха някой хълм, дребничкият драснианец се спускаше в галоп напред, за да огледа какво има оттатък.
Малко преди обед Гарион вече беше мокър до кости, но стоически понасяше неудобните доспехи. Изпитваше горещо желание дъждът най-сетне да спре.
Силк, който отново бе излязъл напред, се обърна и им замаха да спрат. После се върна и лаконично каза:
— Гролими.
— Колко? — попита Белгарат.
— Двайсетина. Правят жертвоприношение.
— Я да идем да видим — каза вълшебникът, после погледна към Гарион. — Остави си копието на Дурник. Стърчи твърде високо, а никак не ми се ще да привлечем вниманието им.
Гарион кимна, подаде копието на ковача и тръгна след Силк, Белгарат и Фелдегаст нагоре по хълма. Слязоха от конете, преди да се изкачат на билото, и продължиха внимателно през гъстия храсталак покрай пътя.
Облечените в черни одежди гролими бяха коленичили върху мократа трева пред два олтара, върху които лежаха отпуснати безжизнено фигури. Всичко наоколо бе оплискано с кръв. До жертвите горяха мангали; от които се вдигаха гъсти стълбове дим. Гролимите напяваха някакви заклинания — ревящи, подобни на стонове звуци, каквито Гарион бе чувал много пъти през живота си, ала не можеше да разбере смисъла им.
— Това чандими ли са? — тихо попита Белгарат жонгльора.
— Трудно е да се отговори със сигурност, древни — отвърна Фелдегаст. — Двата олтара ми дават основание да мисля, че е така, ала тази практика може да се е разпространила из цяла Малореа. Гролимите много бързо възприемат промените в църковната политика. Ала независимо дали са чандими, или не, най- умно ще е да избегнем срещата с тях. Няма никакъв смисъл да си губим времето в схватки с гролимите.
— Източната страна на долината е обрасла с дървета — каза Силк и посочи. — Ако се движим сред тях, никой няма да ни види.
Белгарат кимна, после попита:
— Още колко време ще се молят?
— Най-малко още половин час — отговори Фелдегаст.
Гарион почувства как в гърдите му се надига дива ярост и изръмжа:
— Ще ми се прекъсна церемонията им с едно кратко посещение.
— Не — каза Белгарат. — Не си дошъл от другия край на света, за да отстраняваш стореното зло. Да се връщаме при останалите. Искам да заобиколим тези гролими преди да са приключили с молитвите си.
На около миля след мястото, където гролимите извършваха своите мрачни кървави ритуали, групата отново излезе на калния път и конете пак се понесоха в лек галоп, водени от сивия жребец на Гарион.
Минаха покрай едно горящо село, над което се виеха гъсти облаци пушек. Не се виждаха никакви хора, но затова пък имаше признаци на ожесточена битка. Отминаха, без да спират.
Късно следобед дъждът намаля и после спря, макар че небето остана покрито с мрачни облаци. Когато се изкачиха на поредното възвишение, видяха в отсрещния край на долината някакъв конник. Разстоянието беше прекалено голямо, за да различат подробностите, ала Гарион забеляза, че непознатият е въоръжен с копие.
— Какво ще правим? — подвикна той на приятелите си.
— Ти имаш доспехи, броня и копие тъкмо за срещи с такива хора — отговори му Белгарат.
— Не трябва ли поне да му дам възможност да се отдалечи с мир?
— Че защо? — попита Фелдегаст. — Той бездруго няма да го направи. Самото ти присъствие тук, както си въоръжен с копие и щит, е предизвикателство, а този човек за нищо на света не би отминал, без да му отговори. Срази го, млади господарю. Денят вече свършва, просто ти напомням, че скоро ще се спусне вечерта.
— Добре — въздъхна Гарион измъчено, стисна здраво щита с лявата си ръка, нахлупи шлема над челото си и измъкна копието от стремето. Кретиен вече беше започнал да рие земята с копито и да пръхти предизвикателно.
— Ентусиаст — измърмори му Гарион. — Добре, щом толкова искаш, да вървим.
Сивият жребец се понесе напред. Ходът му не беше тръс, не беше и галоп — беше неумолим и можеше да се оприличи само на неудържима лавина.
Непознатият рицар като че ли се стресна от тази непредизвикана от нищо атака — нямаше ги обичайните предизвикателства, заплахи и обиди. Но все пак той вдигна щита и наведе копието. Изглеждаше твърде едър, но пък може би въоръжението му придаваше такъв внушителен вид. Ризницата стигаше чак до коленете му. Шлемът беше с объл връх и със забрало, на кръста на непознатия висеше внушителна сабя. Той спусна забралото, след това заби шпори в хълбоците на коня и също се втурна в атака.
Подгизналото поле от двете страни на пътя се разлюля и очертанията му се замъглиха, Когато Гарион се приведе зад щита си, наведе копието и го насочи към противника си. Често бе виждал Мандорален да прави така, затова основните положения в сраженията между рицарите му бяха добре познати. Разстоянието между него и непознатия бързо се топеше и кралят на Рива виждаше ясно как хвърчи калта под копитата на коня на неговия противник. В последния момент, тъкмо когато двамата трябваше да се сблъскат, Гарион се изправи на стремената точно както го беше обучавал Мандорален, наведе се напред, за да подготви тялото си за предстоящия удар, и насочи копието си точно в центъра на щита на противника си.
Разнесе се оглушително пращене и Гарион изведнъж видя, че около него хвърчат трески от счупеното копие на противника му. Собственото му копие, въпреки, че беше дебело колкото това на пазача на храма, бе направено от прясно отрязан кедър и беше много по-жилаво. То се огъна като лък, изпука, но не се счупи — и пазачът внезапно бе изхвърлен от седлото, тялото му описа дъга във въздуха и се сгромоляса по средата на пътя. Всичко приключи.
Гарион профуча край пазача на храма, после успя да обуздае Кретиен, зави и в лек галоп се върна до поваления противник. Той лежеше в калта и не помръдваше. Внимателно, с готово за бой копие, Гарион се приближи още повече и попита:
— Добре ли си?
Не получи никакъв отговор.
Гарион предпазливо слезе от коня, хвърли копието и измъкна меча на Желязната хватка.
— Попитах те дали си добре? — повтори той. След това се приближи до лежащия на пътя човек и го раздруса, за да провери дали наистина е в безсъзнание.
После вдигна забралото на шлема му с върха на меча. Очите на пазача се бяха изцъклили, а от носа му течеше кръв.
Останалите от групата дойдоха в галоп. Се’Недра скочи от коня си още преди да е спрял и се хвърли в обятията на съпруга си.
— Справи се невероятно, Гарион! Наистина невероятно!
— Мина доста добре, нали? — рече скромно той, опитвайки се да държи меча и щита и едновременно с това да прегръща жена си. След това погледна към Поулгара, която в този момент също слизаше от коня си. — Мислиш ли, че този човек ще се оправи, лельо Поул? — попита той. — Надявам се, че не съм го наранил твърде много.
Вълшебницата прегледа безжизнения мъж и каза:
