животно, след като свикнеш с хъркането му.
— Това е чудесна история и те уверявам, че бих я изслушал с удоволствие, но нощта приближава. Ще ми я разкажеш след вечеря. Да побързаме. — Фокусникът смуши мулето си и ги поведе.
— Колко път има до тази твоя пещера? — подвикна Белгарат.
— Не е далече, древни — увери го Фелдегаст. — След малко ще стигнем до една суха клисура, която пресича пътя. Ще тръгнем по нея и ще стигнем.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
— Вярвай ми.
Белгарат само изхъмка.
Продължиха да яздят по пътя. Смрачаваше се все повече, сенките около стволовете на вечнозелените дървета се сгъстяваха.
— Насам — каза Фелдегаст и посочи коритото на един изсъхнал поток. — Тук пътеката е опасна, затова ще е по-добре да вървим пеш. — Той скочи от мулето си и ги поведе нагоре по клисурата. Ставаше все по- тъмно, светлината бързо изчезваше от покритото с облаци небе. Клисурата се стесни и направи остър завой. Жонгльорът спря и започна да търси нещо в дисагите на гърба на мулето си. Накрая извади една свещ и се обърна към Дурник.
— Би ли я запалил? Не мога да намеря праханта.
Дурник отвори кесията си и извади кремък, огниво и прахан. След няколко неуспешни опита една искра се разпали и се превърна в малко огнено езиче. Ковачът го заслони с длани и Фелдегаст запали свещта.
— Ето че пристигнахме — важно каза фокусникът и вдигна свещта, за да освети стръмния склон.
— Къде? — попита Силк и се огледа объркано.
— Хайде, хайде, принц Келдар, това нямаше да е тайна пещера, ако се виждаше с просто око, та всеки да може да я открие, нали? — Фелдегаст приближи към една огромна, излъскана от водата гранитна плоча и се скри зад нея. Мулето му бавно и внимателно го последва.
Подът на пещерата беше покрит с чист бял пясък, а стените й бяха изгладени от теклата безброй векове вода. Фелдегаст спря по средата и вдигна високо свещта. Покрай стените имаше грубо сковани нарове, а в средата маса и няколко пейки. В дъното на пещерата се виждаше малко огнище, в което бяха подредени дърва. Фелдегаст отиде до него, наведе се и запали съчките с пламъка на свещта.
— Така е по-добре — каза той и протегна ръце към пращящия огън. — Истински малък райски кът, нали?
Точно зад огнището имаше вход към друга пещера, отчасти естествен, отчасти дело на човешки ръце. Беше препречен с пръти. Фелдегаст го посочи и каза:
— Там е за конете. В дъното има изворче. Това е най-доброто убежище на контрабандисти в тази част на Малореа.
— Хубаво място — съгласи се Белгарат.
— И с какво търгуват контрабандистите? — попита Силк, чието професионално любопитство веднага се пробуди.
— Главно със скъпоценни камъни. В урвите на Катакор има богати залежи. Понякога дъната на потоците почти изцяло са покрити с блестящи скъпоценни камъни, но е много трудно да се изнесат от страната. Местните данъци са пословично огромни и смелчаците от тези части на планините са измислили многобройни начини да прекарват стоката си, без да обезпокояват съня на работливите митничари.
Поулгара отиде да разгледа огнището. От стените се подаваха няколко железни куки за окачване на котли, а в единия край имаше метална скара, поставена стабилно върху здрави подпори.
— Много добре — промърмори вълшебницата. — Има ли достатъчно дърва?
— Повече от достатъчно, скъпа лейди — отвърна фокусникът. — Те са в другата пещера, до зобта за конете.
— Чудесно. — Тя свали синьото си наметало и го сложи на един от наровете. — Мисля, че ще мога да включа няколко допълнителни ястия в менюто за вечеря. Тук има толкова много удобства, че ще е срамота, ако не ги използваме. Трябват ми още дърва — и вода, разбира се.
Дурник, Тот и Ерионд отведоха конете в другата пещера и ги разседлаха. Гарион, който беше оставил копието си отвън, отиде до един от наровете, свали шлема си, набута го заедно с щита си под леглото и започна да сваля ризницата си. Се’Недра се приближи да му помогне.
— Днес се представи чудесно, скъпи — каза тя с възхищение.
Той промърмори нещо, наведе се напред и протегна ръце, за да може Се’Недра да издърпа ризницата.
Малката кралица започна да дърпа силно ризницата се изхлузи и тя загуби равновесие и тупна върху покрития с пясък под.
Гарион се засмя и й помогна да стане.
— О, Се’Недра! Толкова те обичам! — И я целуна.
— Ужасно е тежка, нали? — каза тя, опитвайки се да вдигне изплетената от стоманени брънки ризница.
— Забеляза ли го? — рече той и разтърка натъртеното си рамо. — А си мислеше, че се забавлявам.
— Дръж се възпитано, скъпи. Къде да я закача?
— Просто я натикай под нара.
Тя го погледна неодобрително.
— Няма да се смачка, Се’Недра.
— Не е хубаво да се отнасяш с дрехите си по този начин. — Кралицата се опита да сгъне ризницата, но след малко се отказа, пусна я на пода и я изрита под нара — с доста усилие, впрочем.
Вечерята бе от сочни запечени резени шунка. Супата беше толкова гъста, че приличаше на яхния, а хлябът бе притоплен на огъня. За десерт имаше печени ябълки с мед и канела.
След като се нахраниха, Поулгара стана и огледа пещерата още веднъж.
— Сега ние, дамите, се нуждаем от малко уединение — рече тя. — Ще ни трябват и няколко легена топла вода.
— Пак ли, Поул? — въздъхна Белгарат.
— Да, татко. Всички трябва да се изкъпем и да си сменим дрехите. — Тя сбърчи нос многозначително. — Крайно време е.
Разделиха пещерата със завеса, за да осигурят необходимото уединение на Поулгара, Се’Недра и Велвет, и започнаха да топлят вода.
Въпреки че отначало дори не искаше да помръдне, Гарион трябваше да признае, че се почувства много по-добре, след като се изкъпа и си смени дрехите. Легна до Се’Недра и усети уханието на влажната й коса. Беше му невероятно хубаво, защото беше чист и сит и му бе топло, след като беше прекарал деня навън в лошото време. И тъкмо заспиваше, когато навън в тясната клисура проехтя мощен рев, наподобяващ едновременно животински вой и човешки писък. Беше толкова ужасен, че кръвта му се смръзна.
— Какво е това? — попита уплашено Се’Недра.
— Мълчи, момиче! — изсъска Фелдегаст, скочи и бързо покри с едно одеяло нишата, в която се намираше огнището. Пещерата потъна в полумрак.
Отвън проехтя още един отвратителен рев, изпълнен с ужасяваща животинска злоба.
— Какво ли е съществото, което издава тези крясъци? — тихо попита Сади.
— Не съм чувал нищо подобно през живота си — увери го Дурник.
— Аз съм чувал — обади се мрачно Белгарат. — Навремето в Мориндландия имаше един магьосник, който смяташе, че е забавно да пуска своя демон да ловува през нощта. Той издаваше подобни звуци.
— Отвратително — измърмори евнухът. — С какво се хранят демоните?
— Едва ли би искал да узнаеш — отвърна Силк, след това се обърна към Белгарат. — Би ли се наел да определиш колко е голямо онова същество отвън?
— Тези чудовища имат различна големина. От звука, който издава, съдя, че е доста едро.
— Тогава няма да може да влезе в тази пещера, нали?
— Не бих разчитал на това.
— Но може да надуши следите ни, така ли?
