— Мислех, че Ашаба е в руини! — възкликна изненадано Силк.
— Част от нея наистина е разрушена — отвърна възрастният мъж. — Горните етажи са необитаеми, но приземният е непокътнат. Ще минат векове преди вятърът и времето да разрушат толкова голяма постройка. — Старият вълшебник смуши коня си и ги поведе надолу по склона.
По здрач наближиха къщата на Торак — всъщност огромен черен замък, обрасъл с гъсти къпини и бръшлян. Стъклата отдавна бяха изпочупени и празните рамки сякаш се взираха в тях като зловещи очи на череп.
— Е, татко? — рече Поулгара.
Белгарат се почеса по брадата, заслушан в лая на хрътките, който долиташе от гората.
— Би ли се вслушал в съвета ми? — рече Фелдегаст. — Няма ли да е по-умно да изчакаме да се стъмни, преди да влезем? Ако в къщата има пазачи, тъмнината ще ни скрие от очите им. И още нещо — щом се спусне нощта, вътре несъмнено ще запалят светлини, ако къщата е обитавана. Това ще ни помогне да се подготвим по-добре.
— Умно предложение, Белгарат — съгласи се Силк. — Не е приятно да влизаш съвсем открито в неприятелска къща посред бял ден.
— Това е така, защото си крадец по душа. Както и да е, това е най-добрият възможен план. Добре, да изчакаме да се стъмни.
Въпреки че в равнините на Ракут и Вена времето беше топло, тук, в подножията на Карандските планини, все още царуваше смразяващ студ, защото зимата отпускаше неохотно тези места от хватката си. Духаше пронизващ вятър и под някои дървета още се виждаха последните остатъци мръсен сняг.
— Тази стена около къщата може ли да ни създаде някакви проблеми? — попита Гарион.
— Само ако някой е поправил портите — отговори Белгарат. — Когато дойдохме тук с Белдин след битката във Воу Мимбре, те бяха заключени и се наложи да ги избием.
— Предложението ти да минем открито през тези порти може би не е най-добрата идея на света, Белгарат — подхвърли Фелдегаст. — Защото ако в къщата има чандими, каранди или пазачи на храма, сигурно е, че портите ще бъдат наблюдавани и в къщата ще има поне малко светлина дори и в най-тъмните нощи. От източната страна обаче има една малка врата, през която можем да влезем във вътрешния двор.
— Няма ли да е заключена? — попита Силк.
— Естествено, че ще е заключена, принц Келдар. Но никоя ключалка не може да спре човек с ловки пръсти като моите.
— Значи си бил вътре?
— Харесва ми от време на време да влизам в изоставени къщи. Човек никога не знае какво са забравили предишните обитатели, а да намериш нещо е почти толкова хубаво, колкото да го спечелиш с честен труд или да го откраднеш.
— Прав си — съгласи се Силк.
Дурник, който бе останал да наблюдава къщата, дойде при тях и каза притеснено:
— Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че видях облаци дим, излизащи от кулите около замъка.
— Ще дойда с теб да поогледам — заяви фокусникът, стана и двамата с ковача се скриха сред сгъстяващите се сенки. След няколко минути се върнаха.
— Пушек ли е? — попита Белгарат.
Фелдегаст поклати глава и каза:
— Прилепи. Хиляди и хиляди. Излизат от замъка на облаци.
— Прилепи ли? — възкликна отвратено Се’Недра.
— Това е нещо обикновено — каза Поулгара. — Прилепите също имат нужда от дом и руините или изоставените къщи са идеалното място за това.
— Но те са толкова грозни! — заяви Се’Недра и потрепери.
— Просто летящи мишки, скъпа — успокои я Фелдегаст.
— Но аз не обичам и мишки.
— Оженили сте се за много капризна жена, ваше величество — рече Фелдегаст на Гарион. — Изпълнена е с предразсъдъци и безпричинна неприязън към бедните твари.
— А сега ми кажи нещо по-важно: видяхте ли някакви светлини вътре? — попита Белгарат.
— Не забелязах дори искрица, древни. Но къщата е голяма и в нея има стаи без прозорци. Торак не обичаше слънцето.
— Хайде да отидем до онази твоя врата — предложи възрастният мъж.
Тръгнаха през дърветата да заобиколят поляната. Последната светлина вече избледняваше, когато предпазливо излязоха от гората.
— Не виждам вратата — промърмори Силк.
— Защото е скрита — обясни Фелдегаст. — Остави на бръшляна съвсем малко пространство и той може да погълне цялата къща след неколкостотин години. Не се безпокой, принц Келдар. Аз зная пътя и мога да намеря входа на къщата на Торак дори в най-тъмните нощи.
— Вероятно хрътките патрулират по тези места, щом се стъмни, нали? — предположи Гарион и погледна към Сади. — Надявам се, че не си изразходвал всичкия прах.
— Имам повече от достатъчно, Белгарион. — Евнухът се усмихна. — Ще поръся малко около вратата, до която ще ни отведе господин Фелдегаст и никой няма да ни безпокои, докато сме вътре.
Поведоха конете си през обраслата с бурени поляна и стигнаха до издигащата се към небето стена.
— Трябва да повървим още малко — тихо каза Фелдегаст и тръгна покрай стената, опипвайки грубите черни камъни.
Няколко минути вървяха подир него във вече спусналата се тъмнина.
— Стигнахме — рече Фелдегаст със задоволство и посочи един нисък сводест вход в стената, обрасъл почти изцяло с бръшлян и къпини. Дурник и Тот ги изтеглиха настрани и останалите влязоха и въведоха конете. След това двамата ги последваха, като отново прикриха входа.
Влязоха в някакъв тунел. Носеше се неприятна миризма на плесен и мухъл.
— Ще ми дадеш ли пак кремъка и огнивото си, Дурник? — прошепна Фелдегаст.
След малко се посипа дъжд от слаби искри. Фелдегаст раздуха праханта и запали малък квадратен фенер.
— Светлината няма ли да ни издаде? — попита ковачът.
— Това е светлина, добре защитена от чужди очи — каза Фелдегаст, — повярвай ми.
— Не наричат ли това фенер на крадците? — попита любопитно Силк.
— Хайде сега пък ти! — Шепотът на Фелдегаст прозвуча обидено. — Това звучи отвратително.
— Белгарат — засмя се тихо Силк, — смятам, че миналото на твоя приятел е доста по-тъмно, отколкото си мислехме. А се чудех защо този тип ми харесва толкова много.
— Сега се намираме под стената — каза Фелдегаст. — След малко ще стигнем до решетката, с която са затваряли прохода. Той прави завой надясно, а малко по-нататък завива наляво и едва тогава излиза в двора.
— Защо всичко криволичи толкова много, защо са всичките тези завои? — попита Гарион.
— Торак беше твърде потаен, както знаеш. Умът му беше изкривен. Мисля, че ненавиждаше правите линии почти толкова, колкото мразеше слънцето.
Решетката, която препречваше пътя, беше масивна и тежка, ала желязото отдавна беше ръждясало. Фелдегаст дръпна едно огромно резе и каза на Тот:
— А сега, приятелю, всички се нуждаем от твоята огромна сила. Решетката е ужасно тежка. Нека те предупредя, че пантите са толкова ръждясали, че едва ли ще се помръднат лесно. — Фокусникът замълча за миг. — Това ми напомня — ах, къде ли ми е отишъл умът? Ще ни трябва нещо, което да отвлече вниманието от ужасното скърцане, докато отваряме решетката. — Той се обърна към останалите. — Хванете здраво юздите на конете, защото е твърде вероятно да се изплашат.
Тот сложи огромните си ръце върху тежката решетка и погледна към фокусника.
— Давай! — каза рязко Фелдегаст, вдигна лицето си към тавана и започна да лае и да вие, имитирайки съвършено огромните хрътки, които бродеха отвън. Това продължи през цялото време, докато гигантът избутваше скърцащата решетка.
