— Всички! — пак викна пазачът на храма. — Слезте в името на бога на ангараките.
Тот слезе долу и очите на пазача внезапно се разшириха — бе видял, че робата на исполина не е черна.
— Ти не си чандим — възкликна той. — Ти си… — И млъкна, защото огромната ръка на Тот го сграбчи за гърлото и го вдигна над земята. Пазачът изтърва факлата и зарита, съпротивявайки се с всички сили, а великанът почти небрежно махна шлема му и блъсна главата му в каменната стена. Тялото на мъжа в ризницата потрепера и той изпадна в безсъзнание. Тот нарами безжизненото тяло и се изкачи по стълбите.
Силк се върна, вдигна стоманения шлем и угасналата факла и настигна останалите.
— Винаги отстранявай доказателствата — измърмори той на Тот. — Престъплението няма завършен вид, докато не си почистил след себе си.
Тот се изсмя.
В горния край на стълбите по стъпалата имаше листа, донесени от вятъра. Паяжините висяха на парцали като прогнили завеси, полюлявани от вятъра, промъкващ се със стонове през изпочупените прозорци.
Вторият етаж беше в пълен безпорядък. Дебел пласт сухи листа, донесени от бурите и ветровете, покриваше пода. Огромната празна рамка на прозорец в дъното на коридора бе почти изцяло обрасла с гъст бръшлян, който шумолеше и се люлееше. Вратите бяха изгнили и само парчета, напомнящи за тях, висяха на пантите. Стаите зад тези врати бяха пълни с листа и прах, а мебелировката и постелките бяха послужили на множество поколения трудолюбиви мишки да отгледат потомството си. Тот внесе в една от мрачните стаи своя пленник, който все още не бе дошъл в съзнание, и завърза ръцете и краката му. След това сложи парцал в устата му, за да осуети всеки опит за вик в случай, че пазачът се събуди преди разсъмване и реши да издаде присъствието им в сградата.
— Светлината идваше от другия край на къщата, нали? — попита Гарион. — Какво има там?
— Това са покоите на самия Торак — отговори Фелдегаст и нагласи фенера така, че да излъчва съвсем слаба светлина. — Тронната зала на мрачния бог е там. Ако желаете, просто за забавление ще ви покажа дори личната му спалня, където бихте могли да поскачате на голямото му легло — или поне на онова, което е останало от него.
— Не изгарям от желание.
— Бил ли си наскоро тук? — обърна се Белгарат към фокусника.
— Да, преди половин година.
— Имаше ли някой? — попита Се’Недра.
— Никой, скъпа. Беше празно като в гробница.
— Това се е случило преди Зандрамас да пристигне в разрушения дворец, Се’Недра — напомни й тихо Поулгара.
— Защо питаш, Белгарат? — поинтересува си Фелдегаст.
— Не съм идвал тук след битката във Воу Мимбре — отговори Белгарат, докато се придвижваха из потъналата в пълен безпорядък стая. — Тогава постройката беше в доста по-добро състояние, но ангараките бездруго не се славят със здравината на своите строежи. Какво е положението с хоросана?
— Рони се като стар хляб.
— Добре — кимна Белгарат. — А сега нека ви напомня — дойдохме в Ашаба, за да съберем информация, а не да се бием с пазачите по коридорите.
— Освен ако и Зандрамас не е тук — поправи го Гарион. — Ако все още се намира в тази къща със сина ми, ще започна такава война, че Воу Мимбре ще заприлича на детска игра в сравнение с нея.
— А аз ще доразруша всичко, което мъжът ми пропусне — добави гневно Се’Недра.
— Не можеш ли да установиш някакъв контрол над тях? — попита Белгарат дъщеря си.
— Не и при тези обстоятелства — отговори тя. — Дори може би ще реша да се присъединя към тях.
— Мислех, че повече или по-малко сме заличили тази типична за алорните черта в характера ти, Поул — подхвърли вълшебникът.
— Е, значи си сбъркал, татко.
— Според мен — рече Белгарат — поне онова, с което се опитвах да ви запозная, преди всички да започнат да свиват готови за бой юмруци, е следното: смятам, че е напълно възможно да чуем, а може би дори да видим какво става в централната част на къщата оттук, от втория етаж. Ако хоросанът наистина се рони, както казва Фелдегаст, няма да ни е особено трудно да намерим или да направим няколко цепнатинки в пода и да научим онова, което ни трябва. Първо, ако Зандрамас е тук, ще успеем да се справим с нея по най-добрия начин. Но ако единствените хора долу са или чандими на Урвон, или пазачи на храма, или пък сбирщина карандски фанатици, подкрепящи Менга, ще продължим да преследваме Зандрамас и ще се измъкнем, без въобще да издаваме присъствието си.
— Това звучи разумно — съгласи се Дурник. — Няма смисъл да се впускаме в ненужни битки.
— Радвам се, че все пак има някой със здрав разум в нашата войнствена група — отвърна възрастният мъж.
— Разбира се, ако Зандрамас е долу — добави ковачът, — аз също ще предприема нещо.
— И ти ли? — изпъшка Белгарат.
— Естествено. Все пак справедливостта си иска своето.
Продължиха да крачат по коридора.
Докато минаваха покрай една голяма двукрила врата, толкова дебела, че все още беше останала непокътната, Белгарат изглежда си спомни нещо.
— Искам да погледна тук — измърмори той и отвори вратата.
Мечът на гърба на Гарион се разтресе така неудържимо, че кралят на Рива едва не падна на земята.
— Дядо — задъхано каза той, протегна ръка, заръча на Кълбото да се укроти и измъкна меча. Оръжието направо го повлече в стаята. — Тя е била тук! — възкликна ликуващо той.
— Какво? — попита Дурник.
— Зандрамас! Тя е била в тази стая с Геран.
Фелдегаст вдигна фенера и освети по-добре стаята. Помещението беше огромна библиотека със сводест таван. Полиците стигащи от пода до тавана, бяха пълни с прашни, разпадащи се книги и свитъци.
— Значи тъкмо това е търсела — рече Белгарат.
— Какво? — попита Силк.
— Някаква книга. Най-вероятно книга с предсказания. — Старият вълшебник се намръщи. — Тя следва същата диря като мен и тук вероятно е било единственото място, където е могла да намери неподправяно копие на Пророчествата от Ашаба.
— О — възкликна Се’Недра поразена и посочи с трепереща ръка покрития с прах под, по който се виждаха отпечатъци отстъпки. Някои от тях очевидно бяха оставени от обувки на жена, но имаше и други — много мънички. — Моето дете е било тук! — проплака Се’Недра. — Той ходи — хълцаше тя. — И аз никога няма да мога да зърна първите му стъпки.
Поулгара застана до нея и я прегърна нежно.
Очите на Гарион също се напълниха със сълзи. Кралят на Рива толкова силно стисна дръжката на меча, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Изпитваше непреодолима нужда да строши нещо, да го разбие на хиляди парчета.
Белгарат тихо ругаеше под нос.
— Какво има? — попита го Силк.
— Знаеш ли главната причина, поради която дойдох тук? — гневно каза старият мъж. — Трябваше ми истинско, неподправено копие на Пророчествата от Ашаба, но Зандрамас ме е изпреварила и го е взела.
— Може би има и друго.
— Едва ли. Тя винаги ме изпреварва. Дори да е имало друго копие тук, Зандрамас е направила всичко възможно то да не попадне в моите ръце. Ето защо е останала тук толкова дълго — претърсвала е библиотеката, за да се увери, че единственото копие е в нея. — Вълшебникът отново започна да ругае.
— А може би това е нещо важно? — попита Ерионд и се приближи до една маса, която за разлика от всички останали беше почистена от прахта. Точно в центъра й лежеше книга, подвързана с черна кожа, а от
