двете й страни бяха поставени свещници. Ерионд вдигна книгата и от страниците и изпадна внимателно сгънат пергамент. Младежът се наведе, взе го и се втренчи в него.
— Какво е това? — попита Белгарат.
— Бележка — отговори Ерионд. — За теб е — добави той и подаде пергамента и книгата на възрастния мъж.
Белгарат прочете бележката. Лицето му внезапно пребледня и след миг стана алено като кръв. Вълшебникът стисна толкова силно зъби, че вените на лицето и врата му се издуха. Гарион изведнъж почувства как старият чародей съсредоточава волята си.
— Татко — остро каза Поулгара. — Недей. Нали знаеш, че не сме сами тук!
Белгарат се овладя с титанично усилие, после смачка пергамента на топка и го запрати с все сила на пода. Вълшебникът замахна, сякаш възнамеряваше да запрати и книгата след пергамента, но размисли и не го стори. Отвори древния том напосоки, прелисти няколко страници и започна да ругае яростно.
— Погледни тук! — извика Белгарат и подаде книгата на Гарион.
След това започна да крачи напред-назад, проклинайки и размахвайки ръце, лицето му беше навъсено като градоносен облак.
Гарион разтвори книгата и я обърна към светлината, за да вижда по-добре. Едва тогава разбра причината за гнева на Белгарат. Цели пасажи от древния том бяха внимателно премахнати — не просто заличени, а изцяло отрязани от страницата с бръснач или много остър нож. Гарион също започна да ругае.
Горящ от любопитство, Силк вдигна смачкания пергамент и го разгледа. След това преглътна несигурно и погледна със страх към проклинащия Белгарат.
— О, богове! — възкликна дребничкият драснианец.
— Какво има? — попита го Гарион.
— Мисля, че за всички ни ще е най-добре да не се изпречваме на пътя на дядо ти за известно време — отвърна Силк. — Сигурно ще му трябва доста време, докато се овладее.
— Просто прочети какво пише, Силк — намеси се Поулгара. — И не ни поучавай.
Силк погледна отново към Белгарат, който беше отишъл в срещуположния край на библиотеката и удряше с юмрук по каменната стена.
— „Белгарат“ — започна да чете той. — „Победих те, старче. Сега отивам до мястото, което не съществува за последната среща. Последвай ме, ако можеш. Тази книга сигурно ще ти помогне.“
— Бележката подписана ли е? — попита Велвет.
— Зандрамас — отвърна Силк. — Кой друг би могъл да бъде!
— Писмото наистина е нагло — измърмори Сади, загледан как Белгарат удря с юмрук по стената в изблик на безсилие и гняв.
— Изненадан съм, че приема случилото се толкова добре, като се има предвид всичко, което се случи.
— Но все пак бележката дава отговор на доста въпроси — обади се Велвет замислено.
— Като например? — подкани я Силк.
— Ами например чудехме се дали Зандрамас е все още тук. Очевидно вече не е. Дори и пълен глупак не би оставил такова съобщение до Белгарат, без след това да си плюе на петите и да се изложи на гнева му.
— Това наистина е така — съгласи се драснианецът. — В такъв случай няма смисъл да стоим тук, нали? Кълбото пак намери следата, така че бихме могли да се измъкнем от тази мрачна постройка и да тръгнем по петите и отново.
— Без дори да си направим труда да проверим кой е тук? — възпротиви се Фелдегаст. — Любопитството ми вече се събуди и би ми било ужасно неприятно, ако се наложи да си тръгна оттук, без да го задоволя. — Фокусникът погледна вбесения Белгарат. — От друга страна — продължи той, — на прастария ни приятел ще му трябва известно време, докато се успокои. Смятам да се поразходя. Ще видя дали случайно няма да открия някое местенце, откъдето бих могъл да хвърля поглед към долния етаж и подземието. Ще ми се да си отговоря на няколко въпроса, които отдавна измъчват любопитството ми. — Фокусникът отиде до масата, запали една свещ от пламъка на фенера и попита: — Може би случайно желаеш да дойдеш с мен, принц Келдар?
Силк повдигна рамене и рече:
— Защо не?
— Аз също ще дойда — обади се Гарион.
Кралят на Рива подаде книгата на Поулгара, хвърли многозначителен поглед към разгневения Белгарат и попита:
— Кога все пак ще му мине?
— Ще поговоря с него, скъпи, само не се бавете много.
Той кимна и последва Силк и фокусника в една стая в дъното на коридора. Тя не беше особено голяма, а по стените имаше лавици. Гарион предположи, че някога е служила като склад или гардероб. Притворил очи като опитен търговец, преценяващ качеството на някаква стока, Фелдегаст огледа покрития с листа под и спусна капаците на фенера.
Листата образуваха дебел килим в ъглите и край стените на стаята. Изведнъж в непрогледната тъмнина през тях проникна светъл лъч и отдолу се разнесоха приглушени гласове.
— Изглежда, избухливият ми приятел има право — прошепна Фелдегаст. — Хоросанът наистина се е изронил и просто трябва да изметем листата и да надникнем през дупките в пода. Хайде да видим кой се е подслонил в дома на Торак.
Изведнъж Гарион беше обзет от странното чувство, че това вече му се е случвало. Спомни си двореца на крал Анхег във Вал Алорн и как беше последвал човека в зеленото наметало, който вървеше през изоставените, пусти зали. Двамата бяха стигнали до място, където ронещият се хоросан позволяваше звуците от долния етаж да се чуват съвсем добре. В същия момент кралят на Рива се сети и за нещо друго. Когато бяха в Тол Хонет, Белгарат беше казал, че нещата, които им се случват по време на преследването на Зедар и Кълбото, най-вероятно ще се случат отново. Това беше така, защото отново щеше да има среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Гарион се опита да се отърси от това чувство, но не успя.
Заеха се да махат листата от пода на някогашния склад, като много внимаваха да не вдигат шум, а после всеки си избра възможно най-добро място, откъдето да чува разговора на непознатите.
Залата под тях беше просторна. От прозорците се спускаха дрипави завеси, димящи факли горяха в метални скоби, закрепени на стените, а по пода имаше прах и боклуци, натрупани през вековете.
Помещението беше пълно с гролими в черни одежди, малко на брой зле облечени каранди и множество пазачи на храма в бляскави доспехи. Най-отпред, строени като отряд войници, опрени на предните си лапи, стояха в очакване десетки от прочутите хрътки на Торак. Пред тях се издигаше черен олтар, по който личаха пресни следи от жертвоприношения. От двете му страни горяха мангали. До стената върху внушителна платформа се издигаше голям златен трон, зад който висяха разкъсани завеси, обвиващи огромен барелеф с образа на Торак:
— Това е тронната зала на бога с изгореното лице! — прошепна Фелдегаст.
— Това са чандими, нали? — прошепна на свой ред Гарион.
— Да, чандими са — полузверове, полухора. Малко ме учудва, че Урвон е решил да допусне кучетата тук, но пък, от друга страна, Ашаба винаги е била подходяща единствено за развъждане на кучета.
Мъжете в тронната зала очакваха нещо. Това беше очевидно от начина, по който нервните им погледи се стрелкаха към трона.
След миг опушеният въздух се разтрепера от страшен удар на гонг.
— На колене! — изкомандва силен глас. — Изразете покорството и уважението си към новия бог на ангараките.
— Какво? — възкликна Силк приглушено.
— Гледай и мълчи — скара му се Фелдегаст.
Отдолу се разнесе мощен тътен на барабани, последвани от оглушителен ек на фанфари. Разкъсаните завеси до златния трон се разтвориха и влязоха две колони гролими, облечени в черни одежди. Пламенните
