възгласи не престанаха дори когато насъбралите се в залата чандими и пазачи на храма паднаха на колене.
Тътенът на барабаните не отзвучаваше. Изведнъж между завесите се показа облечена в дреха от златотъкан плат фигура с корона на главата. Тя се придвижваше, без да обръща и капчица внимание на шумната сбирщина, и беше обгърната от сияещ ореол. Гарион усети волята, поддържаща сиянието. Човекът вирна брадичка, изпълнен с безкрайно високомерие и чувство за превъзходство. По лицето му имаше петна здрава кожа и други с ужасяващ белезникав цвят на мъртва тъкан. Нещо в този човек накара кръвта на Гарион да замръзне — очите му бяха напълно лишени от разсъдък.
— Урвон — промърмори Фелдегаст и рязко си пое дъх. — Ах ти, петнист кучи сине!
Напевният акцент, характерен за фокусника, беше изчезнал напълно.
Лудият беше следван по петите от друга фигура, изцяло обгърната в сянка. Тайнственият непознат зад Урвон носеше черна дреха с качулка, която скриваше лицето му. Одеждата му не беше като на обикновените гролими, а сякаш беше сраснала с тялото му. Гарион усети ледената заплаха, която се излъчваше от него — въздухът около тъмната фигура беше пропит с абсолютното зло.
Урвон се качи на платформата и седна на трона. Лицето му изразяваше убийствено високомерие и смазваща гордост. Злите, лишени от разсъдък очи се взираха в пространството, изпъкнали и изцъклени като на диво животно. Обгърнатият от сянка силует застана зад лявото му рамо; наведе се и започна да шепне нещо в ухото му.
Чандимите, пазачите на храма и карандите продължиха да викат, а хрътките им пригласяха ревностно, докато последният ученик на Торак се къпеше в блясъка на тяхното преклонение. Десетина от облечените в черно чандими пропълзяха напред на колене — носеха позлатени сандъчета, които оставиха почтително пред платформата. Когато ги отвориха, Гарион видя, че са пълни с червено ангаракско злато и скъпоценни камъни.
— Тези дарове са радост за очите ми — заяви седналият на трона ученик на Торак с писклив глас. — Нека и другите се приближат, за да поднесат своите дарове пред новия бог на Ангарак.
Думите му предизвикаха известен смут сред чандимите.
Следващата група дарове бяха в обикновени дървени сандъци. Когато ги отвориха, стана ясно, че в тях има само камъчета и клонки. Чандимите от втората група оставяха своя товар на пода, застлан с черни каменни плочи, и започнаха да отнасят позлатените сандъчета.
Урвон наблюдаваше с ликуващ поглед „даровете“ — очевидно не можеше да направи разлика между златото и речните камъчета. Поклонението пред полуделия владетел продължи — всеки от жреците идваше, оставяше своя дар и прибираше обратно пълно със скъпоценности сандъче.
— Много съм доволен от вас, жреци мои — изрече с пискливия си глас Урвон, след като пародията, разигравана пред очите му свърши. — Вие наистина сте ми донесли най-ценната част от богатството на всички народи по света.
Докато чандимите, пазачите на храма и карандите се надигаха от местата си, тъмната фигура продължи да шепне нещо в ухото на Урвон.
— А сега ще приема лорд Менга — съобщи умопомраченият владетел. — Той се радва на най-силно благоволение от моя страна и е най-приближеният от всички жреци, които ми служат. Именно Менга доведе демона, открил пред съзнанието ми истината за светостта на Моята особа.
И Урвон посочи тъмната фигура зад себе си.
— Призовете лорд Менга! Нека той засвидетелства дълбоката си почит към бог Урвон, а пък новият бог на ангараките ще благоволи да го допусне близо до себе си. — Гласът, който произнесе тази заповед, беше толкова глух, сякаш идваше от някаква гробница изпод земята.
Откъм вратата в дъното се разнесоха мощни звуци на фанфари. Друг, също така глух глас заповяда:
— Преклонете се пред новия бог на ангараките! Лорд Менга идва, за да изрази дълбокото си преклонение пред живия бог и да потърси съвет от него.
Отново гръмна тътен на барабани и по широката пътека към трона тръгна човек, облечен като гролим. На няколко крачки от платформата той коленичи пред лудия владетел, който седеше на трона на Торак.
— Погледнете страшното лице на лорд Менга, най-блажения сред слугите на бог Урвон, онзи, който скоро ще бъде провъзгласен за негов пръв ученик — прокънтя глухият глас.
Човекът пред олтара свали качулката си и откри лицето си пред тълпата.
Гарион ахна. Това беше Харакан.
18.
Силк едва чуто изруга:
— Белар!
— Всички се поклонете пред първия ученик на своя бог! — заповяда Урвон с пискливия си глас. — Заповядвам ви да му окажете тази чест.
Това породи изненадан шепот сред тълпата, а на Гарион, който надничаше от тавана, му се стори, че долавя по лицата им нежелание.
— Поклонете му се! — изкрещя Урвон. — Той е моят ученик и последовател.
Чандимите изгледаха първо разгневения, загубил ума си владетел, след това погледите им спряха върху жестокото лице на Харакан. Най-сетне те бавно паднаха на колене.
— Радвам се, че виждам такава готовност за подчинение пред заповедите на нашия бог — отбеляза язвително Харакан. — Никога не ще го забравя. — В гласа му се долавяше неприкрита заплаха.
— Никога не забравяйте, че когато говори моят ученик и последовател, все едно приказвам самият аз — заяви Урвон. — Неговите думи са мои думи, ще се подчинявате на него така, както се подчинявате на мене.
— Чуйте словата на нашия бог — продължи Харакан със същия саркастичен тон. — Защото той е могъщ. Господарят на ангараките се гневи бързо, когато някой пропусне да му отдаде дължимото уважение. Знайте също, че аз, Менга, съм неговият меч и неговото слово. На моите плещи лежи задължението да накажа непокорните и неверниците. — Сега Харакан не си правеше труда да прикрива заплахите си. Той огледа бавно лицата на присъстващите, сякаш ги предизвикваше да възразят срещу неговата власт.
— Да живее Менга — ученикът на живия бог! — провикна се един от облечените в ризници пазачи на храма.
— Да живее Менга! — подеха останалите пазачи и започнаха да удрят с юмруци по щитовете, поздравявайки Харакан.
— Да живее Менга! — закрещяха карандите.
— Да живее Менга! — завикаха и чандимите, които все още стояха на колене. Накрая към мощния хор се присъединиха и хрътките на Торак. Те пропълзяха напред, влачейки кореми по пода, и започнаха да се умилкват около краката на Харакан и да ближат ръцете му.
— Добре — кресна пронизително лудият от трона си. — Знайте, че богът на ангараките е доволен от вас.
През дрипавите завеси, откъдето беше дошъл Урвон, се появи друга фигура — слаба и в дреха от черен сатен. Главата й беше покрита с качулка, а под дрехата си криеше нещо. Стигна до олтара, сне качулката и с подигравателен смях откри лицето си. Беше жена. В мраморната белота на лицето й бяха съчетани едновременно неземна красота и чудовищна жестокост.
— Нещастни глупци! — изсъска тя. — Наистина ли си мислехте, че можете да провъзгласите новия бог на ангараките без моето разрешение?
— Зандрамас, не съм те канил тук — изкрещя Урвон.
— Не се чувствам длъжна да се съобразявам нито с твоите покани — отговори му тя с дълбоко презрение, — нито с липсата на внимание от твоя страна. Аз не съм твое творение като тези хрътки. Служа на онзи бог на ангараките, чието повторно пришествие ще донесе твоя край.
— Аз съм истинският бог на ангараките! — изпищя Урвон.
Харакан се беше приближил към другата страна на олтара.
— А може би ти, Харакан, си решил да премериш силата на хилавата си воля с тази на Детето на
