Мрака? — попита го тя с безмерно спокойствие. — Можеш да променяш името си колкото желаеш, но силата ти не става по-голяма от това. — Гласът й бе студен като лед.
Харакан замръзна, очите му блеснаха напрегнато.
— Изумена съм защо никой не ме е уведомил, че си бог, Урвон — продължи Зандрамас. — Ако знаех, щях да дойда по-рано, за да те уверя в почитта си и да потърся благословията ти. — Лицето й се разкриви в иронична усмивка. — Ти! — изрече остро безмерно красивата жена. — Ти бог? Дори цяла вечност да седиш на трона на Торак, докато тази съборетина се срути напълно под тежестта на времето, пак няма да станеш бог! Да, може да намираш всякакви боклуци и да им се възхищаваш, сякаш са злато, но бог никога няма да станеш. Можеш да се радваш на преклонението на кучетата си, които вмирисват тронната ти зала с изпражненията си, но никога няма да бъдеш бог. Можеш да слушаш жадно словата на личния си демон, който нашепва думи на лудост в ухото ти, ала никога няма да станеш бог.
— Аз съм бог! — изкрещя Урвон и се изправи.
— Е, и? Дори и да е както ти казваш, Урвон — продължи Зандрамас, мъркайки като добре нахранена котка — ако си бог, наслаждавай се на това, докато можеш, защото щом осакатеният Торак се върне, ти си обречен.
— И кой, според теб, е достатъчно могъщ да се противопостави на един бог? — изкрещя той с пяна на уста.
Ужасяващият й смях отекна из цялата зала.
— Искаш да знаеш кой е достатъчно могъщ? Онзи, който отне живота на Торак. Приготви се да изпиташ удара на пламтящия меч, принадлежал на Желязната хватка. Това оръжие проля кръвта на твоя господар. А ей сега ще призова убиеца на бог Торак!
И Зандрамас сложи върху черния олтар онова, който досега бе крила под дрехата си. После вдигна глава към пукнатината, от която, смразен и невярващ на очите си, гледаше Гарион, и викна:
— Белгарион, виж! Това е синът ти! Чуй го как плаче.
И разгърна плата и показа малкия Геран. Лицето на детето беше изкривено от страх и след миг то започна да плаче. Воплите му бяха глухи и безнадеждни.
Всички мисли изчезнаха от главата на Гарион. Този плач беше звукът, който го измъчваше непрестанно още откакто напуснаха Мал Зет. Воплите, които не му даваха мира, бяха не на онова обречено дете на улицата, където върлуваше чума, а плачът на собствения му син. Кралят на Рива скочи. Пред очите му сякаш се спуснаха завеси от буен огън. В ума му не остана нищо друго освен отчаяното желание да отиде при детето, което плачеше върху олтара пред очите му.
И изведнъж вече тичаше през мрачните зали на долния етаж, крещеше и размахваше меча на Желязната хватка.
Далеч зад себе си чу изплашения вик на Силк:
— Гарион, недей!
Уви, това не даде резултат. В ума му сякаш бушуваха пламъците на огромен пожар. Той продължи напред, вдигнал великия меч на Рива, който осветяваше пътя пред него.
Дори много години по-късно кралят на Рива не можеше да си спомни как е слязъл по стълбите. Помнеше смътно как бе нахлул в залата долу, изпълнен с дива ярост. Пред него се изправиха пазачите на храма и карандите, ала немощните им опити не можаха да го спрат дори за миг. Той стисна с две ръце дръжката на меча и премина през тях, сякаш бяха класове жито. Противниците му падаха на земята, окъпани в реки от кръв, а кралят на Рива продължаваше напред, разкъсвайки редиците им.
Голямата врата към тронната зала на мъртвия бог беше залостена здраво, ала Гарион я разруши с огнения си меч.
Огънят на лудостта блестеше в очите му. Той връхлетя в тронната зала и всички го зяпнаха с ужас. Към тях приближаваше Богоубиеца, обгърнат от сиянието на сините пламъци. Устните му бяха изкривени, зъбите оголени в страшна ярост.
Един от гролимите се изпречи пред Гарион и кралят на Рива съсредоточи волята си и замахна. Останалите гролими са отдръпнаха, тръпнещи от ужас при вида на пламтящото острие, което се показа между плешките на непредпазливия им събрат. Смъртно раненият гролим се взря в искрящото оръжие, което беше забито дълбоко в гърдите му, опита се да го сграбчи с треперещи ръце, но Гарион измъкна меча от тялото му и продължи мрачния си щурм.
На пътя му се изпречи каранд, стиснал в ръка тояга, върху която бе набучил човешки череп. В отчаянието си той се опитваше да изрече някакво заклинание, но словата му бяха прекъснати — с един замах острието отсече главата му.
— Гледай, Урвон. Това е Богоубиеца! — ликуваше Зандрамас. — Твоят живот е към края си, боже на ангараките. Белгарион е дошъл да го отнеме, както стори с Торак. — След това жената с безмерната красота и жестокото лице обърна гръб на лудия владетел и извика със звънлив глас: — Да живее Детето на Светлината! — Лицето й се изкриви в кръвожадна, ужасяваща усмивка. — Да живее Белгарион! — изрече подигравателно тя. — Убий още веднъж бога на ангараките! Това винаги е било твоя задача. Ще те чакам да пристигнеш на Мястото, което вече не съществува.
След тези думи Зандрамас взе плачещото дете, отново го зави в пелерината си, проблесна за миг и изчезна.
Изведнъж дълбока печал изпълни сърцето на Гарион и кралят на Рива разбра, че е измамен жестоко. Всъщност Зандрамас въобще не се бе появявала тук с неговия син и той бе насочил пагубния си гняв просто към нейния образ-мираж. Още по-лошо беше, че бе допуснал да го използват чрез силата на мъчителния кошмар с плачещото дете. Зандрамас беше втълпила ужасния спомен в съзнанието му, за да го принуди да се подчинява на унизителните й команди. Той залитна, ръката му, стискаща меча, се отпусна и пламъкът на оръжието избледня.
— Смажете го! — провикна се Харакан. — Убийте оногова, що уби Торак.
— Убийте го! — проехтя и гласът на лудия владетел. — Убийте го и ми поднесете сърцето му като изкупителна жертва!
Шестима от пазачите на храма започнаха да се приближават предпазливо, с видимо нежелание към Гарион и кралят на Рива пак вдигна меча. Пламъкът му отново лумна с могъщ блясък и пазачите на храма отскочиха панически назад.
Харакан се изсмя презрително.
— Вижте как награждавам страхливците! — изкрещя той, протегна ръка и изрече някакво заклинание. В същия миг един от пазачите на храма рухна на земята и изпадна в пристъп на ужасни гърчове. Доспехите му се нажежиха до бяло и опекоха нещастника жив.
— Подчинете се на заповедите ми! — извика бясно Харакан. — Убийте го!
При вида на мъртвия си другар пазачите на храма подновиха атаките си с повече жар и Гарион беше принуден да отстъпи пред напора им. Откъм коридора зад гърба му долетя шум от стъпки на тичащи хора. Кралят на Рива погледна през рамо и видя спътниците си, които нахлуваха в тронната зала на Торак.
— Да не си се побъркал? — викна гневно Белгарат.
— Ще ти обясня по-късно — отвърна Гарион, който все още не можеше да се отърси от дълбокото безсилие и преживяното разочарование, и отново насочи вниманието си към мъжете, които стояха пред него, стисна здраво огромния си меч и с мощни удари ги принуди да отстъпят.
Белгарат се зае с чандима, който стоеше отстрани на главната пътека. За миг вълшебникът остана на място, дълбоко съсредоточен, а после направи рязко, едва забележимо движение. Изведнъж изпод камъните на пода по цялата дължина на пътеката изригна огнен стълб.
Сякаш между възрастния мъж и Поулгара премина нещо, жената кимна и в същия миг другият край на пътеката бе обхванат от огромна огнена стена.
Двама от пазачите на храма вече бяха паднали, покосени от меча на Гарион, ала другите, придружени от карандите, с диво блеснали очи се втурнаха на помощ на другарите си въпреки очевидния си страх от огнените прегради, които се издигаха на пътя им.
— Обединете волята си! — извика Харакан на чандимите. — Угасете пламъците!
Докато напредваше през редиците от пазачи на храма и каранди, чиито саби отблъскваше и избиваше с градушка поразяващи удари, Гарион почувства прилив на обединената сила от волята на своите противници. Въпреки усилията на Белгарат и Поулгара пламъците от двете страни на пътеката започнаха да
