затихват.
Една от гигантските хрътки полетя срещу Гарион с огромни скокове. Очите й пламтяха, от острите й зъби капеше слюнка. Животното скочи настървено срещу лицето на Гарион, надавайки ужасен лай, но в следващия миг падна на пода с разцепена глава.
Харакан си проби път през редиците от пазачи на храма и каранди и се изправи лице в лице с Гарион.
— Е, Белгарион, срещаме се отново — изрева той. — Хвърли меча! Ако не го хвърлиш, ще убия приятелите ти — и съпругата ти. Зад гърба ми стоят сто чандими. Те са предостатъчно силни дори за човек като теб! — Той започна да съсредоточава волята си.
В същия момент за най-голяма изненада на Гарион Велвет изтича край него и се хвърли в краката на страшния гролим.
— Моля те — изплака тя, — не ме погубвай! — и започна да се гърчи в нозете му, сграбчила отчаяно полите на дрехата му.
Харакан залитна и волята му се разсея. Той се опита да отблъсне Велвет, после започна да я рита, ала тя остана все така вкопчена в него и отчаяно го молеше да пощади живота й.
— Махнете я от мен! — извика той на хората си, обръщайки глава настрани, и този макар и кратък момент на невнимание от страна на Харакан се оказа пагубен за него: ръката на Велвет се стрелна във въздуха толкова рязко, че движението й бе почти невидимо за човешкото око. Тя пъхна ръка в пазвата си и когато я извади, в шепата й шаваше Зит.
— Това е подарък за тебе, Харакан — извика тя триумфално. — Хънтър1 дарява това животинче на водача на Култа към Мечката! — и запрати Зит в лицето му.
Харакан нададе ужасяващ писък и ръцете му светкавично се вдигнаха към лицето, ала вече беше твърде късно. Викът на нещастника прерасна в зловещо хриптене, ръцете му се сгърчиха конвулсивно и увиснаха безпомощно. Гролимът се разтрепера и падна, главата му се удари в каменния под. От грозно зейналата уста се подаде подутия му език. После по устните му изби черна пяна, тялото му трепна още два пъти и замря.
— Това е за Бетра — рече Велвет на конвулсивно свитата фигура на мъртвеца.
Чандимите и техните помощници се отдръпнаха, обзети от ужас при вида на мъртвия си водач.
— Те са само неколцина — излая с пискливия си глас Урвон. — Ние сме много. Избийте ги! Така повелява вашият бог.
Чандимите погледнаха първо сгърченото тяло на Харакан, после полуделия си владетел и най-сетне малката зелена змия, която се беше увила върху олтара и съскаше заплашително, вдигнала високо глава.
— Е, стига толкова! — избухна Белгарат и започна отново да съсредоточава волята си. Гарион последва примера му, защото почувства как уплашените чандими обединяват волята си, готвейки се за последния ужасен сблъсък.
— Какво става тук, господа? — изсмя се неочаквано Фелдегаст, излезе напред и застана между Гарион и неговите врагове. — Сигурен съм, че всички ние можем да забравим враждата и стремежа да си причиним неприятности един другиму. Позволете ми да ви съобщя какво смятам да сторя! Искам да направя пред вас малка демонстрация на уменията си, за да можем после всички да се посмеем от сърце и да се помирим веднъж и завинаги. Знаете, че е невъзможно човек да таи в сърцето си омраза, когато се залива от смях, нали?
Фокусникът започна да жонглира с множество шарени топки, които сякаш измъкваше направо от въздуха. Неочакваната му постъпка накара гролимите да го зяпнат. Гарион не вярваше на очите си — Фелдегаст съвсем преднамерено излагаше живота си на смъртна опасност. Все още жонглирайки, фокусникът скочи върху една пейка, изправи се нагоре с краката, опрян върху едната си ръка, а с другата и със стъпалата си продължаваше да подмята във въздуха шарените топки. Те се въртяха все по-бързо и по- бързо, умножаваха се непрекъснато, сякаш изскачаха с невероятна скорост от въздуха наоколо. Колкото повече ставаха кръглите сфери, толкова по-силно искряха пъстрите им цветове, докато накрая обърнатият надолу с главата дребосък започна да мята кълба от истински огън.
Акробатът сви ръката, с която се подпираше на пейката, изтласка се и тялото му изхвърча високо във въздуха. Щом краката му докоснаха пода, пред изумените очи на множеството вече не стоеше фокусникът Фелдегаст — на мястото на лукавия жонгльор се бе появила прегърбената фигура на магьосника Белдин. Жлъчният му смях отекна в залата, след това той започна да мята огнените кълба срещу слисаните гролими и чандими.
Мерникът му беше непогрешим, смъртоносните огнени кълба пробиваха с еднаква лекота одеждите на гролимите, ризниците, с които бяха облечени пазачите на храма, и кожените жакети на карандите и в гърдите на жертвите му зейваха димящи дупки. Тронната зала се изпълни с дим и миризма на горяща плът. Крива усмивка се появи на грозното лице на дребния магьосник, който не спираше да сее смърт в редиците на неприятелите си.
— Ти!? — изрева с ужас Урвон. Пред очите му стоеше човекът, от когото бе тръпнал в непрестанен страх от хилядолетия. Видът на врага предизвика такъв неописуем ужас в съзнанието на полуделия владетел, че за момент той сякаш отново възвърна разсъдъка си. Редиците на чандимите и техните помощници се разпаднаха, оцелелите се втурнаха в панически бяг.
— Колко мило! Толкова се радвам, че те виждам, Урвон! — любезно каза гърбавият магьосник. — Последния път разговорът ни беше прекъснат, но си спомням как ти обещах да забия нагорещена до бяло кука в корема ти и да измъкна всичките ти вътрешности.
Белдин протегна изкривената си, съсухрена ръка и щракна с пръсти във въздуха. В миг блесна силно сияние и изведнъж в дланта му се появи огромна нажежена кука.
— Хайде да продължим разговора си оттам, където го прекъснахме — предложи Белдин и тръгна към Урвон, който не можеше да си намери място от страх на трона.
В този момент тъмният силует, който беше стоял през цялото време зад гърба на лудия владетел, се изпречи пред магьосника и изрече със съскащ шепот:
— Спри! — Ничие човешко гърло не би могло да издаде подобен звук. — Това същество ми е нужно. — И силуетът посочи ученика на Торак с черната си ръка. — То служи на моите цели, затова няма да ти позволя да го убиеш.
— Ти сигурно си Нахаз — изрече Белдин със страшен глас.
— Да, точно така — прошепна мрачният силует. — Аз съм Нахаз, Господарят на демоните, Повелителят на мрака.
— Иди да си намериш някоя друга играчка, господарю на демоните — сурово каза гърбавият. — Урвон е мой.
— Ще премериш ли волята си с моята, магьоснико?
— Да, ако се наложи.
— Тогава погледни лицето ми и се приготви за смъртта си!
Демонът отметна качулката си, която сякаш беше изтъкана от мрак, и Гарион се дръпна ужасен. Лицето на Нахаз беше уродливо, но не деформираните му черти бяха толкова страшни. От пламтящите му очи се излъчваше неконтролируемо, безгранично зло, което смразяваше кръвта. Зеленият огън в тях ставаше все по-ярък и по-ярък, докато най-сетне от тях изригнаха два мощни лъча, които полетяха срещу Белдин. Прегърбеното тяло на магьосника се стегна, той застана здраво на мястото си и вдигна високо ръка. От нея се разнесе мощно синьо сияние — ослепителна светлина, която се спусна надолу и обгърна тялото му в щит, предпазващ го от силата на демона.
— Волята ти е могъща — изсъска Нахаз, — но моята я превъзхожда.
В този момент на осеяната с боклуци и прах пътека се появи Поулгара. От едната й страна вървеше Белгарат, а от другата — Дурник. Когато тримата стигнаха до Гарион, той се присъедини към тях и всички застанаха редом с Белдин. Гарион усети, че и Ерионд им се е притекъл на помощ, макар че стоеше малко по-настрани.
— Е, демоне? — каза Поулгара с ледено студен глас. — Можеш ли да се изправиш срещу всички нас?
