— Тъкмо бях стигнал до този момент — продължи Гарион. — Урвон тъкмо съобщаваше на чандимите, че Харакан — или Менга — ще бъде неговият ученик и последовател. Тогава влезе — или поне така ми се стори — Зандрамас. Носеше нещо под дрехата си. Не разбрах веднага, че това е Геран. Двамата с Урвон почнаха да си крещят и накрая Урвон обяви, че наистина е бог. Тогава тя каза нещо като: „Добре тогава, сега ще повикам Богоубиеца, нека той се разправи с теб“. И сложи онова, което криеше на олтара. Разтвори пелените и видях Геран. Той заплака и веднага разбрах, че съм чувал именно този плач в съня си. И изобщо престанах да мисля.
— Това беше очевидно — рече Белгарат.
— Както и да е. Останалото го знаете. — Гарион огледа осеяната с мъртви тела зала и потрепери. — Нямах представа, че нещата ще стигнат толкова далеч — добави той. — Сигурно съм изгубил разсъдъка си за известно време.
— Точният израз е „полудял от ярост“. Това е често явление при алорните. Мислех, че вече си се отървал от тази слабост, но очевидно не съм бил прав.
— Все пак можем да посочим известни обстоятелства, които оправдават постъпката му, татко — настоя Поулгара.
— Никога няма извинение за това, че губиш контрол над разсъдъка си, Поул — изръмжа Белгарат.
— Бил е предизвикан — продължи вълшебницата, присви замислено устни, отиде при Гарион и постави длани върху слепоочията му. — Ето, няма го вече. Съзнанието му е свободно.
— Кое го няма? — попита загрижено Се’Недра.
— Умът му е бил обсебен от чужда сила — отговори Поулгара.
— Наистина ли?
— Да — кимна Поулгара. — Зандрамас е обсебила съзнанието му и го е принудила да прави всичко, което му заповяда. Втълпила е в ума му спомена за детския плач, след това, когато уж поставила вързопа с Геран на олтара, Гарион е чул същия плач. Не е имал друг избор, освен да направи онова, което тя е пожелала. — Вълшебницата се обърна към баща си и продължи: — Това е много сериозно, татко. Зандрамас вече използва Се’Недра, сега го направи и с Гарион. Напълно възможно е да се опита да направи същото и с някой друг от нас.
— И каква полза ще извлече от това? — попита Белгарат. — Ти можеш веднага да усетиш, ако се опита, нали?
— Обикновено да — стига да зная какво става. Но Зандрамас е много хитра и действа твърде умело. В много отношения е по-добра в тези неща от мурга Ашарак. Слушайте всички — продължи Поулгара. — Ако започне да ви се случва нещо необичайно — странни сънища, представи, натрапчиви идеи и чувства — каквото и да е, — искам веднага да ми кажете. Зандрамас знае, че я преследваме и използва тези неща, за да ни забави. Направи го със Се’Недра, когато бяхме на път към Рак Хага, а сега дойде ред и на Гарион.
— С мен ли? — възкликна Се’Недра. — Не знаех.
— Спомни си за болестта си, докато пътувахме към Рак Веркат. Всъщност ти не страдаше от никакво заболяване, просто Зандрамас беше обсебила съзнанието ти.
— Но никой не ми е казвал нито дума за това.
— Аз и Андел прогонихме Зандрамас и нямаше нужда да те разстройваме допълнително. Както и да е, искам още веднъж да ви кажа: Зандрамас го направи със Се’Недра и Гарион, може да го направи с всеки друг от нас. Искам да ми съобщите веднага щом започнете да се чувствате странно, дори и да ви се струва, че става дума за нещо съвсем дребно.
— Пиринч! — обади се Дурник.
— Какво каза, скъпи? — попита Поулгара.
— Това е направено от пиринч — рече ковачът и вдигна короната на Урвон. — Тронът също е от пиринч. Не се учудвам, че е така. Не мислех, че наистина е останало някакво злато тук. Храмът е изоставен от прекалено дълго време.
— Обикновено така става с подаръците на демоните — каза Белдин. — Тези чудовища са добри в създаването на илюзии. — Магьосникът огледа залата. — Урвон сигурно е вярвал, че тук цари неописуемо великолепие. Не е бил в състояние да види нито изгнилите завеси, нито паяжините, нито боклуците по пода. Забелязвал е само разкоша, който Нахаз му е внушавал да вижда. — Той се засмя доволно. — Знаете ли, направо се радвам, че Урвон ще прекара последните си дни на белия свят като бълнуващ луд. Е, всичко ще свърши, когато забия нажежената кука във вътрешностите му.
От доста време Силк наблюдаваше Велвет с втренчен поглед и сега попита:
— Дали би могла да ми обясниш нещо?
— Ще опитам — отговори маркграфиня Лизел.
— Каза нещо твърде странно, когато хвърли Зит в лицето на Харакан.
— Така ли?
— Да, каза: „Подарък за водача на култа към Мечката от Хънтър“.
— А, това ли? — усмихна се тя и трапчинките светнаха на лицето й. — Просто исках да му съобщя кой е човекът, който ще го убие.
Драснианецът я погледна изумено.
— Остаряваш, драги Келдар — засмя се тя. — Бях сигурна, че вече си се досетил. През цялото време отговорът беше под носа ти. Нима трябваше да го изкрещя с все сила, за да го чуеш?
— Хънтър? — ахна той. — Значи ти си Хънтър?
— Да, аз съм. При това от доста време. Затова бързах толкова много да те настигна при Тол Хонет — призна тя и приглади роклята си.
— В Тол Хонет ни каза, че Хънтър е била Бетра.
— Така беше, Келдар, но тя изпълни поставената й задача. Тя трябваше да направи всичко, за да се убеди, че ще намерим добър заместник на Ран Боруни. Отначало се наложи да елиминира неколцина от рода Хонет, преди да успеят да заздравят позициите си. След това на няколко пъти подшушна на Боруни името на Варана, докато тя и императорът… — Велвет се поколеба за миг и погледна Се’Недра, — нека се изразим по този начин: докато двамата се забавляваха.
Се’Недра се изчерви неудържимо.
— О, скъпа — рече русото момиче и постави длан върху бузата на малката кралица. — Това не прозвуча много добре, нали? Както и да е — продължи тя, — Джевълин реши, че задачата на Бетра е приключена, затова трябва да бъде избран нов Хънтър, с нова задача. Кралица Порен беше много разгневена от онова, което Харакан извърши на запад — опитът за убийство на Се’Недра, убийството на Бранд и всичко останало — така че настоя Джевълин да се погрижи виновните да бъдат наказани. Той избра мен да изпълня тази задача. Бях почти сигурна, че Харакан ще се върне в Малореа. Също така знаех, че и вие сте се запътили насам, затова се присъединих към вас. — Велвет погледна сгърчения труп на Харакан на пода и продължи: — Когато го видях да стои пред олтара, бях направо изумена. Не биваше да пропусна този уникален шанс. — Тя се усмихна. — Може да се каже, че всичко завърши добре. Тъкмо бях решила да ви напусна и да се върна в Мал Яска, за да го търся. Това, че той и Менга се оказаха един и същ човек, беше просто нещо като допълнителна награда за положените от мен усилия.
— Аз пък си мислех, че вървиш с нас само за да ме шпионираш.
— Прости ми, принц Келдар. Това си го измислих, за да имам някаква официална причина да се присъединя към вас. Знаеш, че Белгарат понякога е невероятно упорит — допълни тя и се усмихна мило на стария вълшебник, след което се обърна към объркания до крайност Силк: — Всъщност чичо Джевълин въобще не ти се сърди.
— Ама ти нали каза… — избухна дребничкият драснианец. — Ти ме излъга!
— „Лъжа“! О, каква грозна дума, Келдар — отвърна тя и го потупа нежно по бузата. — Не може ли да кажем, че просто съм преувеличила малко? Исках да те държа под око, но по лични причини, които нямат нищо общо с държавната политика на кралство Драсния.
Бузите на Силк бавно поруменяха.
— О, Келдар, — отбеляза маркграфинята със задоволство. — ама ти се изчервяваш като току-що съблазнена селска девойка!
— Каква е била целта й, лельо Поул? — попита Гарион, който изобщо не ги слушаше.
— Искала е да ни забави — отговори вълшебницата. — Освен това се е надявала да ни победи още
