че можем да сме сигурни — продължи той, потривайки замислено с длан челюстта си — че Нахаз едва ли ще остави Урвон, без да наблюдава всяка негова стъпка. Все пак Урвон е, или поне беше, ученик на Торак. Колкото и да го ненавиждам, трябва да призная, че има силна воля. Нахаз ще трябва да говори с него почти непрекъснато, за да му попречи да възвърне разсъдъка си. Ето защо ако е решил да отскочи до Даршива, за да провери какво правят неговите поданици, със сигурност е взел Урвон със себе си.
— Ще бъдеш внимателен, нали?
— О, недей да се размекваш, Белгарат. Само ми остави някаква диря, която да мога да следвам. Не ми се ще да те търся из цяла Малореа.
Сади се върна от тронната зала с червената кожена кутия в едната си ръка и бутилката на Зит в другата.
— Все още е много сърдита — каза той на Велвет. — Не й се нрави да я използват като оръжие.
— Обещах ти, че ще й се извиня, Сади. Ще й обясня как стоят нещата. Сигурна съм, че ще ме разбере.
Силк не откъсваше поглед от русокосото момиче. На лицето му бе изписано странно изражение.
— Кажи ми — рече той, — не те ли беше страх първия път, когато прибра Зит в пазвата си?
Тя се засмя.
— Да си призная честно, Келдар, първия път положих огромни усилия да не изкрещя от ужас.
20.
В ранни зори, когато мразовитият планински вятър подгони облаците по студеното мътно небе, Силк се върна в помещението, в което приятелите бяха прекарали нощта, и каза:
— Наблюдават къщата.
— Колко са? — попита го Белгарат.
— Видях само един, но съм сигурен, че има и други.
— Къде е онзи, когото си видял?
— В момента наблюдава небето — отвърна Силк със зла усмивка. — Поне така изглежда. Очите му са отворени и лежи по гръб. — Дребничкият драснианец плъзна ръка към ботуша си и измъкна една от блестящите си ками. Погледна със съжаление върха, който по-рано беше съвършено остър, и добави: — Знаеш ли колко е трудно да пробиеш желязна ризница с обикновена кама?
— Тъкмо затова ги носят, Келдар — обади се Велвет. — Следващия път използвай това. — Маркграфиня измъкна изпод меката си дреха дълго шило с връх, остър като игла.
— Мислех, че предпочиташ змиите.
— Винаги използвай подходящото за случая оръжие, Келдар. Не бих желала Зит да си счупи зъбите в нечия метална ризница.
— Бихте ли отложили този разговор за някой по-подходящ момент? — прекъсна ги Белгарат. — Знаеш ли случайно името на нашия приятел, който така внезапно се е заинтересувал от небето?
— Нямахме време да се запознаем официално — отвърна Силк, докато прибираше нащърбената кама в ботуша си.
— Имах предвид какъв е, а не кой е.
— А, това ли? Беше един от пазачите на храма.
— Значи не е бил чандим?
— Можех да съдя единство по дрехите му.
Възрастният мъж изръмжа.
— Ще напредваме твърде бавно, ако оглеждаме всяко дърво или храст по пътя — заключи Сади.
— Точно така — съгласи се Белгарат. — Трябва да измисля нещо по този въпрос.
— Добре. А докато ти търсиш отговор, аз ще се захвана със закуската — намеси се Поулгара, която току-що беше оставила четката си за коса. — Какво бихте искали да похапнете?
— Овесена каша? — рече Ерионд с надежда.
— Трябва да използваш думата „буламач“, Ерионд — въздъхна Силк. — Запомни — „буламач“. — След това обаче погледна към Поулгара и забеляза, че очите й са станали ледени. — Извинявай, Поулгара — бързо добави той, — но мисля, че е наш дълг да поучаваме по-младите. Не мислиш ли, че имам право?
— Мисля си само, че ми трябват дърва за огъня — отговори тя.
— Веднага ще се заема с това.
— Много си мил.
Силк побърза да излезе.
— Хрумна ли ти вече нещо? — попита Белдин Белгарат.
— Няколко идеи. Но всяка от тях има недостатъци.
— Защо тогава не ме оставиш аз да се опитам да измисля нещо? — рече гърбавият магьосник и се излегна върху една от пейките до огъня и зачеса разсеяно корема си. — Нощта беше тежка, а един човек на десет хиляди години трябва да пести силите си.
— Това май наистина ти се струва извънредно забавно, нали? Защо не кажеш, че съм на двадесет или петдесет хиляди години. Защо да не стигнеш и предела на абсурда?
— Ау! — възкликна Белдин — Колко сме кисели тази сутрин! Поул, да ти се намира някоя бутилчица пиво подръка?
— Преди закуска? — извика тя, без да спира да разбърква гозбата.
— Просто да преглъщам по-лесно кашата — увери я той.
Вместо отговор вълшебницата го изгледа с укор.
Той й се ухили, а след това се обърна към Белгарат.
— Шегата настрана — продължи Белдин, — но защо не ме оставите да се разправя с всички онези, които ви дебнат в храстите около къщата? Келдар ще изпотроши всичките си ками, Лизел ще остави горкото животинче съвсем без зъби и въпреки това пак няма да сте сигурни дали напълно сте прочистили горите наоколо. Бездруго пътищата ни се разделят, защо тогава не ми позволите да направя нещо наистина дръзко, привличащо вниманието — така хем ще изплаша до смърт карандите и пазачите на храма, хем ще оставя огромна диря след себе си, която ще привлече като мед чандимите и хрътките на Торак. Щом те тръгнат след мен, пред вас ще се открие свободен и сигурен път през гората.
Белгарат го изгледа замислено, а след това попита:
— Какво точно си наумил?
— Все още го обмислям. — Магьосникът въздъхна: — Нека погледнем истината в очите, Белгарат. И чандимите, и Зандрамас знаят, че сме тук. Вече няма никакъв смисъл да се спотайваме. Малко шум няма да ни навреди.
— Може би си прав — съгласи се старият вълшебник. — Кълбото казва ли нещо за посоката, в която е поела Зандрамас, след като е напуснала храма на Торак? — продължи той и се обърна към Гарион.
— Тегли ме с непреодолима сила на изток.
— В това има логика — изсумтя Белдин. — Хората на Урвон се скитат из цял Катакор. Най-вероятно е искала да се добере до най-близката слабо охранявана граница, и то колкото е възможно по-скоро. Значи се е насочила към Джено.
— Границата между Джено и Катакор не е ли охранявана? — попита Велвет.
— Те даже не знаят къде точно минава тази граница — отговори той. — Особено в гората. Нали там има само дървета. Въобще не си правят труда да разпитват дали има граница, или не. Все пак не бъдете толкова категорични в предположенията си — продължи гърбавият. — Сами видяхте, че повечето от теориите, които развихме в Мал Зет, бяха твърде далеч от истинското положение на нещата. Тук, в Малореа, ври от какви ли не интриги. В такива случаи е напълно възможно нещата да се окажат не такива, каквито ги очакваме.
— Гарион — обади се Поулгара, — би ли потърсил Силк? Закуската е почти готова.
— Да, лельо Поул — отговори той.
След като се нахраниха, прибраха багажа и го занесоха при конете,
— Излезте през тайната врата — посъветва ги Белдин, когато тръгнаха да се връщат през двора. — И ми дайте час преднина.
