случи онова, което беше отлагано толкова дълго. — Въпреки превръзката, скриваща очите й, Кайрадис обърна спокойното си лице към всеки един от приятелите, а когато дойде ред на Поулгара, кимна с дълбоко уважение. Най-накрая се обърна към Тот и лицето й се изкриви от болка, но Кайрадис не каза нищо и изчезна.
— И сега стана както всеки друг път — измърмори Белдин. — Мразя загадките. С тях се забавляват само неграмотниците.
— Престани да се перчиш с блестящото си образование, ами помогни да ги разгадаем — изръмжа Белгарат. — Единственото което знаем, е, че всичко това ще приключи след около девет месеца. Това време ще ми бъде достатъчно.
— И как реши, че ни остава точно толкова време? — попита Сади, смръщил озадачено вежди. — Трябва да си призная, че не разбрах почти нищо от онова, което каза Кайрадис.
— Тя каза — обясни Поулгара, — че ни остава точно толкова време, колкото едно бебе лежи в утробата на майка си. Девет месеца.
— О! — въздъхна Сади с тъжна усмивка. — На такива неща обикновено никога не обръщам внимание.
— Ами думите й за шестнадесетата луна? Какво искаше да каже с това? — попита Силк. — Нищо не разбирам, честна дума.
— Всичко започна с раждането на сина на Белгарион — рече Белдин — Намерихме сведения за това събитие в Мринския сборник. В старите скрижали пише, че твоята приятелка със змията трябваше да дойде тук, в Ашаба, шестнадесет месеца след раждането на Геран.
— Но още на са минали шестнадесет месеца — възрази Силк и започна да брои на пръсти.
— Луни, Келдар, в случая става дума за луни, а не за месеци — поправи го Гърбавият магьосник. — Има известна разлика.
— В такъв случай сигурно всичко е наред.
— А кой е онзи с кривите крака, който притежава третото пълно копие с предсказанията на пророците? — попита Белгарат.
— „Криви крака“ — тази фраза ми звучи някак познато — каза Белдин. — Оставете ме да си помисля малко.
— Какво ли пък прави Нахаз в Даршива? — зачуди се Гарион.
— По всичко личи, че напада тамошните гролими — отвърна Белгарат. — Знаем, че Зандрамас е родом оттам и църквата по тези земи е изцяло под нейна власт. Ако Нахаз иска да даде Сардиона на Урвон, първо трябва да спре нея. В противен случай Зандрамас ще сложи ръка на заветния камък.
Лицето на Се’Недра изведнъж се промени, сякаш малката кралица внезапно се бе сетила за нещо. Очите й пламнаха, тя се обърна към Гарион и рече:
— Ти каза, че когато Зандрамас те е измамила, Геран е бил с нея.
— Да, но всъщност бе само неговият огледален образ.
— Как изглеждаше?
— Беше си същият, никак не се беше променил. Бе такъв, какъвто го видях за последен път.
— Гарион, скъпи — намеси се Поулгара, — това е безсмислено, разбираш ли? Откакто синът ви го няма, вече мина почти цяла година. Не би трябвало да изглежда по същия начин. Освен това през първите няколко години от живота си децата растат и се променят неимоверно много.
— Сега го разбирам — рече той и кимна омърлушено. — Но преди малко въобще не бях в състояние да мисля разумно. — Кралят на Рива замълча за миг и продължи: — А защо Зандрамас не ми го показа така, както изглежда сега?
— Просто е искала да е сигурна, че ще го познаеш.
— Хей, я престани! — извика изведнъж Сади. Той стоеше пред олтара и току-що бе дръпнал ръката си на безопасно разстояние от Зит. Въпреки това зелената змия продължаваше да съска зловещо срещу него. Евнухът се обърна към Велвет и каза обвинително: — Виждаш ли какво направи? Буквално я накара да подскача, така си я разлютила!
— Аз ли? — попита невинно маркграфиня Лизел.
— Ами как би се почувствала самата ти, ако те измъкнат от топлото ти легло и те захвърлят в нечие лице?
— Не бях помисляла за това. Ще й се извиня, Сади. Обещавам ти да го сторя веднага щом Зит малко се поуспокои. Дали ще се съгласи да пропълзи в бутилката си сама?
— Обикновено го прави.
— В такъв случай това ще е най-безопасният начин на действие от наша страна. Сложи бутилката на олтара и остави Зит да влезе вътре — там ще може да стои сърдита, без да й пречим.
— Имаш право — съгласи се евнухът.
— Има ли в сградата помещения, които са годни за обитаване? — обърна се Поулгара към Силк.
— Би трябвало — кимна той. — Нали чандимите и пазачите на храма живееха тук.
— Да се махнем оттук — предложи тя на Белгарат и огледа осеяната с трупове тронна зала. — Това място прилича на бойно поле. Миризмата на кръв никак не ми харесва.
— Ами да — обади се Се’Недра — Нали бездруго тръгваме след Зандрамас.
— Не веднага, скъпа. Трябва да изчакаме поне да се съмне — обясни Поулгара. — Навън е тъмно и студено, а ние сме уморени и гладни. Ще тръгнем призори.
— Но…
— Се’Недра, чандимите и пазачите на храма избягаха, но не можем да сме сигурни дали не ни дебнат. Не забравяй и хрътките на Торак. Не бива да допускаме грешката да излезем навън в непрогледния мрак.
— Така е, Се’Недра — каза й Велвет. — Нека първо се наспим, а утре рано отново ще тръгнем на път.
— Сигурно имате право — призна младата кралица с въздишка. — Просто ми се искаше…
— Зандрамас не може да ми избяга, Се’Недра — увери я Гарион. — Кълбото знае накъде се е запътила.
Силк ги изведе от тронната зала и тръгна по дългия оплискан с кръв коридор. Гарион направи всичко възможно да предпази Се’Недра от грозната гледка — трупове на пазачи и чандими, които беше оставил след себе си по време на яростното си нападение в тронната зала. Някъде по средата на коридора Силк отвори една широка врата и вдигна пушещата факла, която бе взел от стената.
— Това е най-доброто, което успях да открия — каза той на Поулгара. — Поне някой се е постарал да разчисти.
Поулгара се огледа. Помещението приличаше на стая в казарма. Покрай стените имаше нарове, а в средата — дълга маса с пейки от двете страни. В камината на отсрещната стена мъждукаха въглените на угасващ огън.
— Можем да пренощуваме тук — рече вълшебницата.
— Аз ще ида да се погрижа за конете — каза Дурник. — Има ли конюшня някъде около сградата?
— Да, в дъното на двора — каза Белдин. — Там най-вероятно ще намериш вода и фураж.
— Добре — зарадва се Дурник.
— Ще ми донесеш ли вързопите със съдовете и запасите ни от храна, скъпи? — помоли го Поулгара.
— Разбира се — увери я ковачът и излезе, следван по петите от Тот и Ерионд.
— Изведнъж се почувствах толкова отпаднал, че едва стоя на краката си — оплака се Гарион и се отпусна тежко на една пейка.
— Въобще не се изненадвам — рече Белдин. — Тази вечер беше доста напрегната за тебе.
— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита го Белгарат.
— Не, не смятам — отвърна гърбавият магьосник и също се отпусна на пейката. — Ще ми се да разбера къде Нахаз отведе Урвон.
— Ще можеш ли да го проследиш?
— Разбира се — увери го Белдин и почука с пръст носа си. — Мога да подуша миризмата на демон цяла седмица, след като е минал през някое място. Ще се лепна по петите на Нахаз като ловджийско куче. Няма да ми трябва много време. Вие тръгнете по дирите на Зандрамас, аз ще ви настигна някъде по пътя. Мисля,
