— Сега ли тръгваш? — изненада се Белгарат.
— Защо не? Бездруго няма кой знае каква полза от седенето тук. Само не забравяйте да ми оставите диря, която да следвам.
— Ще се погрижа за това — увери го вълшебникът. — Искаше ми се обаче да разбера какво си наумил.
— Довери ми се! — намигна Белдин. — Скрийте се някъде и не се показвайте преди шумотевицата да спре. — Белдин се ухили лукаво и нетърпеливо потри мръсните си ръце. Изведнъж тялото му потрепна, той се превърна в ястреб със сини пера по края на крилете и отлетя.
— Най-добре да се приберем в къщата — предложи Белгарат. — Не зная какво ще стане, ала каквото и да е, със сигурност ще завали истинска градушка от летящи предмети.
Прибраха се в къщата и Белгарат каза:
— Дурник, можеш ли да затвориш капаците на прозорците? Мисля, че ще е доста неприятно, като почне да хвърчи какво ли не.
— Да, но ако ги затворим, няма да можем да виждаме какво става навън — възпротиви се Силк.
— Все ще го преживееш някак. Освен това не съм особено убеден, че наистина би желал да го видиш.
Дурник затвори прогнилите капаци. След малко някъде високо над главите им се разнесе ужасяващ гръм, сякаш се бе разразила страшна буря. Трясъкът беше придружен от буйна вълна на съсредоточаващата се воля на Белдин. Светлината в процепите на капаците изчезна и на нейно място се възцари непрогледна тъма. Домът на Торак се разтресе така, сякаш го разтърсваха вълните на мощен ураган. Нейде отвън се разнесе оглушителен рев.
— Демон ли е? — задъхано попита Се’Недра. — Наистина ли е демон?
— По-скоро имитация — каза Поулгара.
— Как ли би могъл някой да го види при тази тъмнина отвън? — попита Сади.
— Около къщата е тъмно, защото тя е част от внушавания образ. Но онези в гората я виждат до последната подробност, уверявам те.
— Но това същество трябва да е огромно! — възкликна Сади.
— Белдин никога не се е задоволявал с половинчати неща — засмя се старият вълшебник.
Въздухът още веднъж затрепери от страшния рев, проехтял някъде високо в небето. После се разнесоха ужасени писъци и мъчителни вопли на агонизиращи човешки същества.
— Какво прави? — попита Се’Недра.
— Сигурно някаква илюзия — предположи Белгарат. — Най-вероятно не е особено приятна за гледане. Според мен всички, които се крият в горите наоколо, имат възможността да се порадват на гледката как някакъв въображаем демон изяжда живи хора.
— Дали ще успее да ги изплаши? — попита Силк.
— А ти не би ли се изплашил?
В този момент високо в небето проехтя тътнещ глас;
— Гладен! — ревеше гласът. — Гладен! Иска храна! Още храна!
Малко по-късно се разнесе оглушителен тътен, който разтърси земята, сякаш някакъв гигантски крак тъпчеше десетки хектари гъста гора. Последва го още един, после втори, трети, четвърти. Светлината се завърна и Силк се втурна към прозореца.
— Аз не бих го направил — предупреди го Белгарат.
— Но…
— Сигурен съм, че не би желал да го видиш, Силк. Повярвай ми!
Чудовищните стъпки се отдалечаваха.
— Още колко ще трае това? — обади се Сади с треперещ глас.
— Някъде около час — отвърна Белгарат. — Белдин вероятно ще се възползва от всяка секунда, защото иска да направи потресаващо впечатление на всичко живо из околността.
Тътенът продължаваше да ехти и от горите долитаха изпълнени с ужас писъци. Изведнъж гръмна нов шум — нечовешки, смразяващ кръвта рев, който заглъхна далеч на югозапад. С него отслабна и потокът от съсредоточената могъща воля на Белдин.
— Сега ще отведе чандимите след себе си — обясни Белгарат. — Това означава, че вече е прогонил карандите и пазачите на храма. Приготвяйте се да тръгваме.
Беше им необходимо доста време, докато укротят подивелите от уплаха коне, но най-накрая успяха да ги яхнат и излязоха в полето. Гарион отново бе облякъл желязната ризница и бе сложил шлема си.
— Трябва ли да нося и копието? — попипа той.
— Най-вероятно не — успокои го Белгарат. — Сега едва ли ще срещнем някого.
Гарион извади меча на Желязната хватка, вдигна го високо и усети в каква посока го тегли.
— Зандрамас е нататък — заяви той и посочи една пътека, водеща навътре в гората.
— Това е добре — рече Белгарат. — Поне не се налага да си пробиваме път през гъсталака.
Прекосиха обраслото с бурени сечище и навлязоха в гората.
— Изглежда, някои хора много са бързали — рече Силк с лукава усмивка и посочи разхвърляните оръжия от двете страни на пътеката.
Не след дълго се изкачиха на върха на един хълм и пред погледа им се разкри гледка на чудовищни разрушения. Цяла ивица изкоренени дървета се простираше до безкрай в югозападна посока.
— Тук трябва да е вилняло торнадо — предположи Сади.
— Не е торнадо — поправи го Белгарат. — Белдин е. Сега чандимите наистина ще проследят дирята му, без да полагат никакви усиля.
Върхът на меча в ръцете на Гарион все така непоколебимо сочеше посоката. След около една левга пътят започна да се спуска към долините. Тук бе краят на хълмистата местност, преминаваща в обраслата с гъсти гори равнина, която се намираше на изток от Карандските планини.
— Има ли някакви градове тук? — попита Сади.
— Оттук до границата само Акад е достатъчно голям и въобще си струва да се нарече град — каза Силк.
— Не съм чувал за него. Какво представлява?
— Кочина, където отглеждат свини — отговори драснианецът. — Всички карандски градове са такива. Изглежда, карандите обожават калта.
— Акад не беше ли родното място на онзи мелценски бюрократ, когото срещнахме? — попита Велвет.
— Поне така ни каза той — отвърна Силк.
— А не спомена ли, че там има демони?
— Имало е — уточни Белгарат. — Кайрадис каза, че Нахаз е изтеглил всичките си чудовища от Каранда и ги е пратил да се бият срещу гролимите в Даршива. Смятам — продължи старият вълшебник и почеса брадата си, — че тъй или иначе ще трябва да заобиколим Акад. Дори всички демони да са напуснали града, той все още е пълен с карандски фанатици. Мисля, че новината за смъртта на Менга все още не е стигнала до тях. Във всеки случай в Каранда ще цари хаос, докато армията на Закат не се върне от Ктхол Мургос и не наложи ред в тези земи.
Яздиха до вечерта, като направиха само кратка почивка за обяд.
Пътеката ставаше все по-широка и отъпкана и накрая се превърна в истински път.
Когато падна здрач, вдигнаха малкия си лагер в една падина, която скриваше добре светлината на огъня им. Нахраниха се и веднага след това Гарион легна да спи. Не можеше да си отговори точно защо, ала се чувстваше крайно изтощен. След малко Се’Недра също влезе в палатката, шмугна се под одеялата и се сгуши в него с тревожна въздишка.
— Всичко това беше загуба на време, нали? — рече тя. — Имам предвид пътуването до Ашаба.
— Не, Се’Недра, не съвсем — отговори й той, наполовина буден, наполовина потънал в царството на сънищата. — Трябваше да отидем там — така Велвет успя да убие Харакан. Това бе една от задачите, която трябваше да изпълним преди да стигнем Мястото, което вече не съществува.
— Какво ти е, Гарион? — попита тя. — Ту се държиш така, сякаш вярваш в пророчествата, ту сякаш те въобще не съществуват за теб. Ако Зандрамас наистина беше там със сина ни, ти нямаше да я оставиш
