мъх черепа, чиито празни очни кухини се взираха заплашително в гората. Земята пред сградата беше покрита със спечена кал, а недалеч от хората, биещи с тояги издълбания дънер, имаше яма, в която гореше огън.
— Пазете се от този дим — предупреди ги шепнешком Силк. — Ако вдишате от него, ще се почувствате твърде странно.
— Готови ли сте всички? — попита едва чуто кралят на Рива и огледа още веднъж приятелите си.
Другарите му кимнаха в отговор.
— Добре тогава — рече той, пришпори Кретиен към поляната и викна на карандите: — Хвърлете оръжията си!
Вместо да се подчинят, те захвърлиха тоягите, с които удряха по дънера, грабнаха оръжията си — брадви, копия и мечове — и закрещяха предизвикателно.
— Видя ли? — рече Силк.
Гарион стисна зъби и се впусна в атака, размахвайки меча си.
В този момент от храма излязоха още четирима каранди, които се притекоха на помощ на своите другари.
Въпреки тяхната поява облечените в кожи хора не успяха да спрат щурма на Гарион и неговите приятели. Още при първия набег двама от тях паднаха, покосени от меча на Желязната хватка. Един, който беше опитал да прободе в гръб краля на Рива с острото си копие, се свлече на земята, повален от секирата на Дурник. Сади също отблъсна нападението на един копиеносец — отклони удара на меча с наметалото си и после с плавно движение заби отровната си кама в гърлото на врага. Използвайки тоягата си като боздуган, Тот повали двама от своите противници на земята — след всеки негов удар се разнасяха ужасяващи звуци на строшени кости. Виковете, които съвсем скоро бяха изпълнени с фанатичен плам, се превърнаха в болезнени стонове. Силк скочи от седлото, претърколи се по земята с ловкостта на акробат, заби една от камите си в гръдния кош на връхлитащия насреща му противник и буквално го сряза на две половини. В същия момент другата му кама потъна в гърдите на друг каранд, който несръчно въртеше секира. Кретиен се извърна толкова бързо, че едва не изхвърли Гарион от седлото, и смаза един от фанатиците с тежките си копита.
От враговете беше останал жив само един — на прага на дървения храм. Беше значително по-стар от останалите, а кожата на лицето му беше покрита с татуировки и приличаше на ужасяваща зловеща маска. Единственото му оръжие беше тояга, на чийто връх стърчеше череп. Старецът я размаха срещу тях и почна някакво заклинание, но думите му внезапно секнаха в гърдите му. След миг магьосникът бавно се свлече на земята.
Възцари се тишина, нарушавана единствено от стенанията на двамата каранди, които Тот беше осакатил с тоягата си. От храма, долетя мъчителен вик — писък на жена.
Гарион скочи от седлото, прекрачи мъртвото тяло, проснато на прага, и погледна в задименото помещение.
Върху груб олтар до стената лежеше полугола жена. Краката й бяха разтворени и отчасти покрити с мръсно одеяло. Чертите на лицето й бяха изкривени, коремът й стърчеше, уродливо голям. Тя отново извика от болка и после заговори задъхано:
— Нахаз! Маграш клат гричак! Нахаз!
— Аз ще се справя с това, Гарион — изрече твърдо Поулгара зад гърба му. — Иди да изчакаш отвън.
— Вътре имаше ли други? — попита Силк, когато кралят на Рива излезе от храма.
— Не, само жената. Сега леля Поул е вътре. — Едва сега Гарион осъзна, че целият трепери.
— На какъв език говореше тя? — попита Сади, който внимателно почистваше върха на намазаната с отрова кама.
— На езика на демоните — обясни Белгарат. — Призоваваше бащата на детето си.
— Нахаз? — изрече сепнато Гарион.
— Тя си мисли, че е Нахаз — продължи старият мъж. — Може да греши, а може би не.
В този момент в храма отново се разнесе сърцераздирателен писък.
— Има ли ранени? — попита Дурник.
— Има — отговори Силк и му посочи повалените каранди, след което клекна и няколко пъти заби камите си в земята, за да ги изчисти от полепналата по тях кръв.
— Келдар — каза Велвет със странен глас, — ще ми донесеш ли камата?
Гарион я погледна, видя, че лицето й е бледо, а ръцете й треперят, и разбра, че хладнокръвната им спътница все пак не е толкова безпощадна, за каквато я смяташе.
— Разбира се, Лизел — отговори Силк с глас, прикриващ изцяло чувствата му: дребничкият драснианец очевидно също разбираше причината за нейното смущение. Той стана, отиде до вратата, извади камата от гърдите на мъртвия магьосник, избърса я внимателно и после я върна на Велвет. — Ако искаш, иди при Се’Недра, ние ще почистим тук.
— Благодаря ти, Келдар! — отвърна тя, обърна коня си и се отдалечи от сечището.
— Тя все пак си е още момиче — обърна се драснианецът към Гарион, сякаш се опитваше да я защити. — Но е много добра в занаята си — отбеляза Силк не без известна гордост.
— Да — съгласи се Гарион. — Наистина е много добра. — Кралят на Рива огледа мъртвите тела, проснати наоколо, и предложи: — Хайде да пренесем труповете зад храма. Това място е достатъчно ужасяващо дори без тях.
Откъм храма отново се разнесе болезнен вик.
Пладне дойде и отмина, без никой да забележи. Всички слушаха писъците на родилката. В ранния следобед воплите й постепенно притихнаха. Най-сетне някъде по здрач откъм храма долетя последен, мъчителен стон, който отшумя в нощта. От мрачната дървена постройка вече не се чуваше нищо. След няколко минути излезе и Поулгара. Лицето й беше бледо, ръцете и дрехите й бяха покрити с кръв.
— Поул? — въпросително каза Белгарат.
— Умря.
— А демонът?
— Беше мъртвороден.
Тя погледна дрехите си и продължи:
— Дурник, моля те, донеси ми вода и одеяло. Искам да се измия.
— Разбира се, Поул.
Съпругът й вдигна одеялото като параван, Поулгара свали всичките си дрехи, хвърли ги в храма и се зави с одеялото.
— Запалете тази постройка! — каза тя на спътниците си. — Нека от нея не остане никаква следа!
21.
На следващия ден около пладне приятелите прекосиха границата с Джено. Преживяното предния ден ги измъчваше и всички яздеха мълчаливо. На около левга от зле очертаната граница се отбиха от пътя да похапнат. Светлината на пролетното слънце беше мека и приятна. Гарион се отдалечи на известно разстояние от другарите си и впери поглед в рояка златистожълти пчели, които се трудеха усърдно над осеяната с пъстри цветя поляна.
— Гарион — прошепна тихичко Се’Недра, която се беше приближила зад гърба му.
— Да, Се’Недра? — отговори й той и обви с ръка раменете й.
— Кажи ми какво всъщност се случи там?
— Ти видя толкова, колкото и аз.
— Не това искам да кажа. Какво се случи в храма? Наистина ли тази бедна жена и детето й умряха просто така, или Поулгара ги уби?
— Се’Недра!
— Трябва да зная, Гарион. Много ми е мъчно. Преди да влезе, Поулгара беше решила, че ще убие бебето, а после излезе и каза, че било мъртвородено. Не е ли това прекалено удобно за всички?
Гарион си пое дълбоко дъх и отговори:
