— Разбира се, дядо — излъга Гарион.
— Добре. Прибирайте се — изсумтя Белгарат.
Гарион се наведе към Ерионд и прошепна:
— Защо не ми каза какво ще правим?
— Нямах време, Белгарион.
— Следващия път, когато трябва да направим подобно нещо, моля те, непременно намери време да ми обясниш. Едва не изтървах меча, когато земята започна да се тресе под нозете ми.
— А това никак не би било добре за нас.
— Зная.
От тавана на пещерата бяха нападали отломки и въздухът бе пълен с прах.
— Какво стана? — попита Силк.
— Нищо особено — отвърна Гарион, като се постара отговорът му да прозвучи небрежно. — Просто прогонихме чудовището.
— Не можехме да постъпим по друг начин — рече Белгарат. — Но сега всички в Катакор знаят, че нещо необичайно се движи из планините, затова трябва да сме особено внимателни и да се оглеждаме на всяка крачка.
— Още колко път остава до Ашаба? — попита Сади.
— Трябва да яздим цял ден.
— Ще успеем ли да стигнем навреме?
— Да, но ще трябва да тръгнем още по тъмно, така че дайте да поспим малко.
Гарион отново сънува същия сън. Всъщност не беше съвсем сигурен дали наистина е сън, защото когато човек сънува, обикновено вижда картини и чува звук, но той долавяше единствено упорития, изпълнен с бездънно отчаяние писък и изпитваше неописуем ужас.
На следващата сутрин облаците все още не се бяха разсеяли. Групата предпазливо слезе по дефилето и излезе на пътя. Силк и Фелдегаст тръгнаха напред като разузнавачи.
След като бяха изминали около левга, двамата се върнаха. Лицата им бяха угрижени.
— Група каранди са направили лагер край пътя — каза Силк.
— Засада? — попита Сади.
— Не — каза Фелдегаст. — Всъщност повечето спят. Доколкото разбирам, сигурно са прекарали нощта, отдадени на някакъв религиозен ритуал, затова вероятно все още са изтощени — или пияни.
— Можем ли да ги заобиколим? — попита Белгарат.
— Можем — отговори Силк. — Ще влезем в гората отдясно, там е по-гъста.
— Води — каза Белгарат.
— Какъв ритуал? — тихо попита Дурник.
— Доста странен — отговори драснианецът. — Издигнали са олтар, зад него са забили два кола, върху които стърчат черепи. Изглежда, са пили твърде много и освен това са правили и разни други неща.
— Какви други неща?
— Жени — отвърна Силк с отвращение. — Грозни неща.
— Не преувеличаваш ли малко, Келдар? — попита Велвет.
— Не. Неколцина все още празнуваха.
— А сега една забележка, която е по-важна от току-що описаните местни религиозни обичаи — добави Фелдегаст. — Имам предвид домашните любимци на карандите.
— Домашни любимци ли? — възкликна Белгарат.
— Може би това не е точната дума, древни. Но около лагера имаше доста хрътки — и се държаха така, сякаш нямат никакво намерение да нападат и изяждат празнуващите.
Белгарат го изгледа остро.
— Сигурен ли си?
— Виждал съм достатъчно хрътки на Торак, за да ги позная.
— Значи наистина има някакъв съюз между Менга и Урвон — каза вълшебникът.
— Мъдростта ти е истинско чудо, старче. Истинско щастие е да имаш на разположение богатия опит на живот, продължил десет хиляди години. Сигурно затова си способен да достигаш до такива блестящи изводи.
— Седем хиляди. — поправи го Белгарат.
— Седем хиляди — десет хиляди — че каква пък чак толкова е разликата?
— Аз съм на седем хиляди години — повтори Белгарат и в гласа му прозвучаха едва доловими нотки на обида.
16.
Следобеда навлязоха в мрачна, изпълнена със смрад област, в която голите клони на дърветата се издигаха умолително към мътното заплашително небе и наподобяваха пръсти на скелет. Нечистата, застояла вода в локвите изпускаше миризма на гнилост и смърт. Лишеи бяха покрили стволовете на отдавна изсъхналите дървета, бурени стърчаха от неплодородната почва към облачното небе.
— Прилича на Ктхол Мишрак, нали? — попита Силк с отвращение.
— Приближаваме се към Ашаба — отвърна Белгарат. — Нещо, свързано с Торак, е причинило това на тази земя.
— Нима той не е знаел? — тъжно каза Велвет.
— Какво да е знаел? — попита Се’Недра.
— Че самото му присъствие отравя почвата?
— Не — отговори Се’Недра. — Не мисля, че е знаел. Съзнанието му е било толкова опорочено, че дори не го е забелязал. Слънцето се е криело от него, но той си е мислел, че причина за това е могъществото му, вместо да го приеме като знак за отвращението, което е предизвиквал у него.
Това точно наблюдение до известна степен изненада Гарион. Съпругата му често проявяваше лекомислие и това го караше да я приема като дете — внушение, подсилено от това, че беше толкова мъничка. Но кралят на Рива често откриваше, че трябва да промени мнението си за тази наистина мъничка, но упорита жена, с която споделяше живота си. Понякога Се’Недра се държеше неразумно, но никога глупаво.
Тя имаше ясен и проницателен поглед и виждаше в живота много повече неща от рокли, бижута и скъпи парфюми. Внезапно той се почувства толкова горд от нея, че сърцето му щеше да изхвръкне.
— Още колко път ни остава до Ашаба? — попита Сади. — Не искам да си призная, но това блато силно ме потиска.
— Теб? — възкликна Дурник. — Мислех, че обичаш блатата.
— Блатото може да бъде зелено и изпълнено с живот — отговори евнухът. — Тук няма нищо друго освен смърт. — Той погледна Велвет и попита печално: — При теб ли е Зит, графиньо? Чувствам се самотен.
— В момента спи, Сади — отвърна тя и постави ръката си върху пазвата си, сякаш да предпази змията. — Топло й е, чувства се добре и е доволна. Дори мърка.
— И си почива в един наистина благоуханен кът — въздъхна той. — Понякога й завиждам.
— Защо, Сади? — попита Лизел, изчерви се леко и сведе поглед, след което му се усмихна.
— Обикновена забележка, скъпа Лизел — отговори й той с тъга. — Понякога ми се иска да не бях евнух, но — Сади отново въздъхна.
— Трябва ли непременно да носиш тази змия там? — обърна се Силк към русокосото момиче.
— Да, Келдар — отвърна тя. — Всъщност наистина трябва.
— Ти не отговори на въпроса ми, древни — каза Сади на Белгарат. — Още колко път има до Ашаба?
— Тя е ето там — отговори старият вълшебник и посочи едно дефиле от другата страна на вонящата пустош. — Трябва да стигнем там преди да се стъмни.
— Това е доста неприятен момент — да влезеш в къща, обитавана от зли духове — добави Фелдегаст.
