Всички, които видяхме този следобед, отиваха на юг. Никой не бягаше към Катакор. Човек, желаещ да се махне от някое място, не спира, когато види границата пред себе си. Просто продължава напред. Това означава, че има значителен шанс да не срещнем никого на мили разстояние от границата в Катакор. Ако тя не е охранявана, ще я пресечем и ще си потърсим подслон за през нощта от другата и страна.
— Но ако има пазачи? — попита Сади.
Очите на Белгарат заблестяха непоколебимо.
— Пак ще преминем.
— Следователно ще се наложи да започнем битка, нали?
— Точно така. Хайде да продължаваме.
След около петнадесет минути Силк се върна и докладва:
— На границата има десетина пазачи на храма.
— Има ли някаква възможност да ги изненадаме?
— Малка. Пътят е равен и на половин миля от граничния пост няма никакви дървета.
Възрастният мъж изруга, после каза:
— Значи така. Сигурно е, че те ще имат време най-малкото да се доберат до конете си, а ние не искаме да им позволим да избягат. Напомням ви онова, за което ни предупреди Фелдегаст — винаги трябва да запазваме хладнокръвие. Не поемайте никакви рисове, но искам да победим пазачите на храма още с първата атака. Поул, ти остани тук с дамите и с Ерионд.
— Но… — започна да протестира Велвет.
— Не спори с мен, Лизел — само този път.
— Не би ли могла лейди Поулгара да накара пазачите на храма да заспят, както приспа шпионите в Мал Зет? — предложи Сади.
— Сред пазачите има гролими, а това заклинание не действа при тях. Този път трябва да употребим груба сила — за всеки случай.
Сади кимна, слезе от коня и взе от земята един дебел клон. Удари с него по едно дърво, за да провери колко е здрав, и каза:
— Бих искал всички да знаете, че не предпочитам този начин на действие.
Останалите мъже също слязоха от конете си и се въоръжиха с тояги и сопи. След това продължиха напред.
На границата се издигаше каменна постройка, боядисана в бяло. Бариерата бе обикновен бял прът, закрепен на забити в земята колове от двете страни на пътя. Пред постройката бяха вързани десетина коня, а до стената имаше подпрени копия. Един-единствен облечен в ризница пазач на храма стоеше на пътя пред бариерата. Над рамото му се подаваше дръжката на меч.
— Добре — рече Белгарат. — Ще действаме колкото можем по-бързо. Вие чакайте тук, Поул.
— Мисля, че ще е по-добре аз да вървя пръв — въздъхна Гарион.
— Надявахме се, че ще бъдеш доброволец — усмихна се мрачно Силк.
Гарион не обърна внимание на сарказма му, а си сложи шлема, хвана щита и измъкна края на копието от стремето. После попита:
— Всички ли са готови? — Огледа ги, наведе копието и пришпори коня. Останалите го последваха по петите.
Пазачът на бариерата хвърли изплашен поглед към нападателите, изтича до вратата на постройката и почна да вика другарите си. След това скочи на един кон, наведе се да си вземе копие и препусна да посрещне атаката.
Резултатът от сблъсъка можеше да се предвиди.
Гарион се опита да спре, но Кретиен прелетя над бариерата с дълъг грациозен скок и продължи напред. Гарион изруга, пусна юздите, наведе се, хвана ухото на сивия жребец и силно го дръпна. Изплашен, Кретиен спря толкова рязко, че докосна земята със задница.
— Боят е точно в обратната посока — каза му Гарион. — Или вече забрави?
Кретиен го погледна укорително, обърна се и отново препусна към бариерата.
Светкавичната атака бе изненадала пазачите на храма и те не бяха могли да вземат копията си. Дурник удари с тъпото на секирата си забралото на един от пазачите и металът се огъна толкова силно, че противникът му вече не можеше да вижда нищо и язди слепешката, докато не се удари в един нисък клон и не падна от седлото.
Силк избегна един съкрушителен удар с меч, преряза с камата си ремъка на седлото на атакуващия го неприятел и той падна на пътя. Успя да стане, ала Фелдегаст притича и го повали отново със страшен удар.
Нападението срещу Тот беше най-ожесточено — трима противници го атакуваха едновременно. Докато Кретиен отново прескачаше бариерата, Гарион видя как гигантът непохватно размахва тояга, сякаш за пръв път хваща такова нещо в ръце. Но когато противниците му го наближиха достатъчно, умението на Тот да върти тоягата като по чудо се утрои и тя се завъртя в шеметен кръг. Един от пазачите падна с вик на земята и стисна с ръце счупените си ребра. Още един се преви, когато Тот го удари в корема. Третият отчаяно вдигна меча си, но гигантът без никакво усилие го изби от ръката му, сграбчи изненадания си противник за ризницата, огледа се наоколо и сякаш на шега хвърли облечения си в доспехи противник в едно дърво с такава сила, че се разлюляха дори листата на най-тънките вейки.
Тримата останали пазачи започнаха да се отдръпват, опитвайки се да си осигурят достатъчно пространство, за да могат да използват копията си. Но, изглежда, не бяха забелязали, че Гарион се връща към мястото на схватката откъм гърбовете им.
Внезапно на Гарион му хрумна интересна идея. Той бързо извъртя копието си напряко върху седлото и блъсна с него гърбовете на пазачите. Жилавият прът помете противниците му от седлата и удари конете им по главите. Преди пазачите да успеят да се изправят, Сади, Фелдегаст и Дурник връхлетяха върху тях и схватката завърши толкова бързо, колкото беше започнала.
— Не мисля, че някога съм виждал някой да използва по този начин копието си — рече весело Силк на Гарион.
— Току-що ми хрумна — отговори кралят на Рива и се усмихна.
— Сигурен съм, че има поне дузина правила, забраняващи подобно нещо.
— По-добре да не го споменаваме тогава, а?
— Няма да казвам на никого, ако и ти не разказваш за това.
Дурник критично огледа полесражението. Почти всичките пазачи на храма бяха проснати по земята — едни бяха в безсъзнание, други стенеха. Само един все още беше на седлото — онзи, когото Тот бе ударил в корема. Беше се превил и се опитваше да си поеме дъх.
— Извинете — учтиво каза ковачът, свали шлема му и го фрасна по главата с тъпото на брадвата си. Очите на пазача на храма се изцъклиха и той се строполи безжизнено на земята.
Белгарат изведнъж се разкикоти и попита:
— „Извинете“ ли му каза?
— Човек трябва да се държи възпитано, Белгарат — отвърна Дурник.
Поулгара яздеше спокойно надолу по хълма, следвана от Се’Недра, Велвет и Ерионд.
— Много добре — похвали ги тя, като огледа повалените пазачи, след това се запъти към бариерата. — Гарион, скъпи, имаш ли нещо против да се поразходиш с мен?
Той се засмя, пришпори Кретиен към бариерата и я вдигна с върха на копието.
— Защо трябваше да прескачаш бариерата точно по средата на битката? — попита тя любопитно.
— Това съвсем не беше моя идея — отговори кралят на Рива.
— О — рече тя и хвърли укорителен поглед към коня. — Мисля, че разбирам.
Кретиен изглеждаше засрамен.
Продължиха да яздят, докато вечерният здрач не затъмни небето. Фелдегаст се приближи до Белгарат и попита:
— Ще се обидиш ли, ако предложа да пренощуваме в една малка уютна пещера на контрабандисти, която се намира на няколко мили оттук?
— Ни най-малко — засмя се Белгарат. — Когато се нуждая от пещера, не се интересувам от предишните й обитатели. Веднъж прекарах цяла седмица в бърлогата на един мечок — всъщност той беше добро
