— Всичко ще бъде наред, скъпи. Просто е изпаднал в безсъзнание.
— Добра работа — поздрави го Силк.
Изведнъж Гарион започна да се смее високо.
— Знаете ли какво? — попита той. — Мисля, че започвам да разбирам защо Мандорален обича да прави това толкова много. Схватките наистина носят удоволствие.
— Мисля, че трябва да намалим теглото на бронята. Хората изразходват цялата си жизнена сила, за да я носят, и не им остава нито време, нито сили да мислят — сподели тъжно наблюденията си Фелдегаст.
— Да продължаваме — само каза Белгарат.
Сутринта на следващия ден стигнаха до обширна долина, в която беше разположен Мал Яска — духовната столица на Малореа, градът, където се издигаше палатът на учениците на Урвон. Небето все още беше покрито с облаци, но не валеше и вятърът бе започнал да изсушава калта, която затрудняваше движението по пътищата. Долината беше осеяна с палатки на лагеруващи тук хора, бягащи от демоните на север и от чумната епидемия на юг. Лагерите бяха разположени на колкото е възможно по-голямо разстояние един от друг, а хората в тях държаха оръжията си готови за отбрана.
Портите на Мал Яска, за разлика от тези на Мал Ракут, бяха отворени и около тях патрулираха роти от пазачи на храма, облечени в ризници и доспехи.
— Защо бежанците не влизат в града? — попита Дурник.
— Мал Яска не е място, което хората посещават по собствено желание, ковачо — отговори Фелдегаст. — След като гролимите търсят хора, които да принасят в жертва на своите олтари, не е много умно да се навърташ наоколо. Той погледна Белгарат. — Би ли приел едно мое предложение, древни?
— Махни ми се от главата с твоите глупави предложения.
— Ще ни трябва информация какво става там горе — продължи фокусникът и посочи заснежените върхове на планините, които се мержелееха на север. — Тъй като познавам добре Мал Яска и зная как да избягвам гролимите, не е лоша идея за час-два да пообиколя из пазара и да науча някои и други неща, нали?
— Той има право, Белгарат — съгласи се Силк. — Никак не ми харесва да нямам никаква представа какво става наоколо.
Възрастният мъж помисли малко, после каза на фокусника:
— Добре. Стой далече от кръчмите.
Фелдегаст въздъхна.
— Вече няма подобни неща в Мал Яска, Белгарат. Гролимите проявяват изключително неодобрение към тези малки удоволствия — обясни той и подкара мулето си към черните стени на столицата на Урвон.
— Той не противоречи ли на собствените си твърдения? — попита Сади. — Първо ни предупреди, че е твърде опасно да влизаме в града, а след това реши да отиде сам.
— Този човек знае какво прави — отговори Белгарат. — За него там няма никаква опасност.
— Можем да обядваме, докато го чакаме, татко — предложи Поулгара.
Възрастният мъж кимна утвърдително и групата се отби от пътя да се разположи на лагер.
Гарион остави копието си, свали шлема от изпотената си глава и се загледа към центъра на църковната власт в Малореа. Градът наистина беше голям, макар и не толкова, колкото Мал Зет. Стените бяха високи и дебели и завършваха със страховити зъбери. Кулите зад тях бяха масивни и квадратни. От града се излъчваше чувството на монотонна, еднообразна грозота. Изглежда, всяко нещо тук криеше заплаха, сякаш камъните, от които беше построен градът, бяха пропити с жестокост и жажда за кръв. Някъде от вътрешността на града, близо до центъра, към небето се издигаше издайнически стълб черен дим. Над равнината отекваше едва доловимо врявата на изплашените бегълци, струпани в своите лагери. Гарион си помисли, че може би ще чуе и потискащия звън на гонга от храма на Торак. Накрая въздъхна дълбоко и извърна глава настрани.
— Това няма да продължи дълго — заяви твърдо Ерионд, който беше застанал зад него. — Още малко остава. Всички олтари ще бъдат разрушени, гролимите ще захвърлят жертвените ножове и остриетата им ще ръждясат.
— Сигурен ли си, Ерионд?
— Да, Белгарион. Съвсем сигурен.
Задоволиха се със студена храна. Фелдегаст се върна след около два часа. Лицето му бе навъсено.
— Положението е по-сериозно, отколкото очаквахме, Белгарат — докладва той, слизайки от мулето си. — Градът е изцяло контролиран от чандимите, а пазачите на храма приемат заповеди директно от тях. Гролимите, които се придържат към старите правила, се крият, но глутници от хрътките на Торак претърсват околността и разкъсват на парчета всеки гролим, когото срещнат.
— Трудно ми е да съчувствам на гролимите — измърмори Сади.
— Нямам нищо против неприятностите, на които са изложени — съгласи се Фелдегаст. — Но по пазарите се носи слух, че чандимите и пазачите на храма се придвижват към границата на Катакор.
— Въпреки карандите и демоните на Менга? — попита Силк изненадано.
— Това е нещо, което не разбирам — отговори Фелдегаст. — Но изглежда, чандимите и пазачите на храма не се интересуват нито от Менга, нито от неговата армия и демоните му.
— Започвам да си мисля, че може би са се обединили — рече Силк.
— Дори по-рано имаше признаци за това — напомни му Фелдегаст.
— Съюз — намръщи се Белгарат.
— Трудно е да се каже със сигурност, но Урвон има склонност към интриги и винаги се е противопоставял на императорския трон в Мал Зет. Ако е успял да привлече Менга на своя страна, най- добре ще е Кал Закат да се погрижи за безопасността си.
— Урвон в града ли е? — попита Белгарат.
— Не. Никой не знае къде е, но не е в двореца си.
— Много странно — отбеляза Белгарат.
— Всъщност — каза фокусникът — каквото и да прави Урвон и каквито и да са плановете му, мисля, че трябва да се придвижваме, без да вдигаме много шум, докато не пресечем границата и не навлезем в Катакор. Щом хрътките и пазачите на храма се присъединят към демоните и карандите, ще е безкрайно опасно да се приближаваме до къщата на Торак в Ашаба.
— Това е риск, който тъй или иначе трябва да поемем — мрачно каза възрастният мъж. — Трябва отидем в Ашаба и нищо, което се изпречи на пътя ни — било то хрътка, човек или демон — няма да ни попречи да стигнем там. Ще решаваме тези проблеми, когато се появят.
15.
Докато приятелите минаваха покрай мрачните стени на Мал Яска, облечените в ризници пазачи на храма им хвърляха подозрителни погледи.
— Мислиш ли, че ще ни проследят? — попита Дурник.
— Не е много вероятно — отговори Сади. — Огледай се наоколо. Тук има хиляди лагеруващи и се съмнявам, че както пазачите, така и гролимите ще поискат да си навлекат неприятности, проследявайки всяка група, когато си заминава.
— Прав си — съгласи се ковачът.
Късно следобед Мал Яска остана далече зад тях. Заснежените върхове в Катакор се издигаха все по- високо, а очертанията им рязко изпъкваха на фона на тъмносивите облаци, нахлуващи от запад.
— Би ли искал да спрем за през нощта преди да сме пресекли границата? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. — Още колко остава до нея?
— Не е далече, древни.
— Охранявана ли е?
— Обикновено да.
— Силк — рече възрастният мъж, — избързай напред и поогледай.
Дребничкият драснианец кимна, пришпори коня си и препусна в галоп.
— Добре — каза Белгарат и махна на останалите да спрат, така че да може да го чува цялата група. —